Чувства

Автор: Блугай, bluedistraction(при)gmail.com

Превод: Дейвид Нортън, davenorton(при)abv.bg
Преводът се посвещава на Дракончето

IX. Грейси Мейфеър

Мечти-от-думи. Той се появи в живота ми само веднъж, а аз успях да го загубя три пъти, по един или друг начин. Първия път просто си отиде, а аз дори не забелязах отсъствието му. Втория път виех от болка че си отива. Последния път беше по-лесно – той просто избледня незабелязано, за да не се появи никога вече. А не може да те боли, щом не си спомняш… Нали?…

Надявай се… Освен ако не изникне до теб за четвърти път… И тогава може би ще превъзмогнеш всичко заради него.

Татко?

Събудих се внезапно, със сърце, затичано подир трополенето на дъжда по прозорците. Насилих се да задълбоча слабото си дишане, с надеждата да върна съня, вместо да го оставя да се разтвори и изгуби. Спането беше покана за бягство; желаех да се вмъкна обратно в съня, и в този след него, докато най-сетне забравя какво е да си буден.

Отнейде ме облъхна спокойствие и затворих очи, връщайки се в съня с мъртвия ми татко. Голяма част от мен на-сетне се плъзна в неспокойна дрямка, а останалата част прекара повечето от нощта с взор към самия мен в мрака.

***

На следната сутрин бях неприятно изненадан от появата на баба ми в комплект с дузина куфари. Пристигането ѝ бе възвестено от настоятелно дрънчене на звънеца.

– Бабо Мейфеър?! – зяпнах, обзет от смутено неверие. Не преливам от радост, когато издевателстват над звънеца в 6 сутринта и досадата бързо се превърна в болезнено възмущение. Шофьорът нервно стовари куфарите пред вратата и се скри в убежището на колата си, явно без да очаква бакшиш.

– Време е за ставане, млади човече! – каза баба и се шмугна отдясно покрай мен, оставяйки редицата куфари пред вратата с явното очакване да ги внеса аз; натъртеният ѝ британски акцент увисна във въздуха. – И си облечи нещо, не държа да ти съзерцавам пъпа!

– Какво… Какво търсиш тук? – попитах, опитвайки се да я настигна. Беше изненадващо пъргава за годините си. Никога не сме се разбирали – тя беше от типа “добрата бабка с вкусни сладки”, а аз определено не бях от гушкавите внучета.

– Дойдох да те видя. – съобщи тя очевидното. – Не може ли бабата да намине да види внука си? – добави тя с предизвикателен тон.

– Да, но… Не те очаквах. – отвърнах.

– Необходимо ли ми е разрешението ти, за да те посетя? – запита, пронизвайки ме през дебелите си очила.

– Не, предполагам не. – измърморих и добавих – Все пак къщата си е твоя.

– Глупости. – рече тя. – Къщата беше на баща ти повече от двайсет години, а сега е твоя по наследство.

За момент се отнесох по полъха на съня, но осъзнаването пак изтля преди да досегна същината. Почувствах се изцеден.

– Все пак, преди седмица реших да намина към теб. Няколко пъти се опитах се да те хвана по телефона, но никой не вдигаше. Наистина, трябва да си вземеш една от онези джунджурии. Телефонни секретари май им викат.

Лицето ми трябва да е потъмняло. Забавлявах се с представата как ѝ залепям марка на задника и я пращам по пощата обратно в Илинойс, където ѝ е мястото. Тази британска имигрантка буквално населяваше имение на бреговете на езерото Мичиган – и то населяваше всяко местенце в него. Разбира се, дори след 50 години американско гражданство, тя не се смяташе за чикаголандка. Че как, нали и най-високата щатска кула "Сиърс" не може да се мери с британската Колона на Нелсън, а лондонското летище "Хийтроу" много ясно че е по-натоварено от американското "О'Хеър". Освен това в Америка няма достатъчно зелени площи – не и в Чикаголандия. А изобщо да не сте я бутнали на тема изкуство или чист чай! Бе забележимо поостаряла след последното ни виждане; на погребението не можеше да сдържи потръпването си – като черен гарван, грижовно закрилящ ковчега на сина си.

Тя инспектира дневната и ужасено възкликна:

– Миличък, та тук е същинска кочина!

– Старая се, бабо. – отвърнах.

– Стараеш се? – повтори тя, коленичи, вдигна един чорап и потрети, размахвайки чорапа под носа ми – Стараеш се?

– Бях доста зает – отбелязах и посегнах към цигарите. Запалих.

– Не се съмнявам, господин Маркс. – каза тя, без да обърне внимание на цигарата. Вероятно ѝ се щеше също да запали, но ги беше оставила преди години. – Дори безотговорната ти сестра би се озовала по-високо в класацията ми.

Търпението ми изпращя заплашително.

– Е, не е като да си падам по домакинстването. – отвърнах, сграбчвайки чорапа от ръката ѝ. – А и родителите ми не са наоколо, че да се погрижат.

Всъщност домакинствах не толкова лошо. Пооправях стаите при всяка възможност, а Кими понякога минаваше, за да ми помогне с останалото. В химическото се справяха с мръсното ми бельо прекрасно. Толкова.

– Достатъчно голям си, за да се оправяш с къщата. – рече тя. – И не бъди нагъл.

Изпуфтях.

– Уморена съм, полетът бе твърде дълъг и неудобен. – продължи тя. – Ще се оттегля за известно време. Донеси ми чаша чай в гостната. След като занесеш багажа ми горе.

Гледах как се качва по стълбите с твърди, възгорди стъпки.

Присвих очи.

– Разбира се, госпожо. – подиграх се с мухлясалия ѝ акцент – Да наредя ли да ви поднесат и бисквити към запарката?

Тя се завъртя към мен и ме прониза с остър поглед, но аз гледах гневно право в нея.

– Не бъди непочтителен. – каза тя,

– Бог да поживи Кралицата! – изтърсих идиотски.

Tя тръсна глава и продължи тежко по стълбите.

– Велико, шибаняшки велико! – промърморих, когато тя стигна последното стъпало и изчезна от поглед.

– Няма да ползваш такъв език докато сме под един покрив! – извика тя.

Свръхестественият ѝ слух ме изненада. Изпъшках още веднъж и се оттеглих.

***

– И колко ще стои? – попита Джейсън, когато тряснах вратата на училищното шкафче.

Оказа се, че съм взел погрешна тетрадка, въздъхнах и отново отворих шкафа.

– Цяла седмица, ако не и повече. – измрънках, отмествайки с ръка досаден кичур коса от челото си. За момент ми хрумна да се подстрижа ниско или даже заострено.

– Между другото, днес изглеждаш добре. – прошепна Джейсън.

Изпъшках, но тайничко изоставих идеята за смахната подстрижка.

Джейсън се изхили. Той изключително добре умееше да се държи наперено и да открива добрите страни във всяка ситуация. Едновременно му завиждах и го съжалявах, понеже аз просто не можех така. Интересно как понякога противоположностите се привличат. Общото помежду ни бе фактът, че и двамата спотайвахме истинската си природа: под наперените си мускули Джейсън бе уязвим и сладък. А аз? При мен всичко беше вечно усложнено, със сигурност бях по-драка от него. Но не съм сладък. Черешовото вино може и да е сладко, но много скоро се оказва просто противно горчиво.

– Не може да е толкова лоша – продължи той; беше виждал баба ми няколко пъти и знаеше всичко за нейните ръбатости. Погледнах го. В очите му се разлистваха тъмнозелени градини.

– Затваряй си устата. – рекох отегчено. Намерих тетрадката и я грабнах.

– Ще го преживееш. – каза той с усмивка и добави – Между другото, прекарах нощта у Карън.

Помълчах и изграчих в същия тон:

– Ще го преживееш.

– Спах на дивана. – уточни той.

Отново изпуфтях. Имах нужда да се сдърпам с някой и Джейсън добре знаеше как да ме предизвика, но по една или друга причина никога не стигаше докрай. Предполагам заради годините приятелство. Раздразнен и жаден за кавга, реших да не му обръщам внимание и си заврях главата в шкафчето, за да преровя учебниците хаотично, като че ролята на щраус ще ми оправи настроението.

– Накрая ще я осмъртя още преди да мине седмица. – промърморих, имайки предвид баба си. Или Керън. Или и двете. Джейсън пак се засмя, а аз се покашлях.

– Здравейте, момчета. – обля ни женски глас.

Измъкнах глава от шкафа и открих до себе си Кими. Едва я познах! Присъщите ѝ мъжкарански дрехи бяха изчезнали и тя блестеше в съвсем прелъстителен вид. Обилната ѝ гръд се очертаваше ясно под обтегната червена памучна блузка, а къса синя поличка разкриваше прекрасно оформени крака. Драматично бял шал отделяше косите от раменете; беше се гримирала. Зелено украшение с формата на сърце на огърлицата ѝ подчертаваше гористия цвят на ириса, който споделяха с Джейсън. Изглеждаше недосегаема и прекрасна.

– …Ким? – попитах неуверено.

Джейсън нададе вълчи вой.

– Леле, сетричке! – възкликна той.

Кимнах несигурно, понеже не обичах промените.

– Тръгнала съм на лов. – обясни тя, хвърляйки ми кратък поглед.

Щом ме пропускаше, явно имаше предвид че си търси хетеро гадже.

– Ами, Джереми е на разположение. – предложи Джейсън.

– Джереми е гей. – осведоми го Ким.

Джейсън изви вежди и ме погледна; явно тя не му беше казала за признанието ми.

Изгледах и двамата с ярост.

– Ами аре, разтръбете го навсякъде! – изстрелях. Двамата ми приятели се засмяха на параноята ми.

– О, Джереми, ние и двамата те обичаме. – заяде се Кими.

Прегърна ме.

– Така е, обичаме те. – намигна Джейсън.

След секунда все пак се включи в прегръдката. Бързо отблъснах и двамата – не желаех в осем сутринта да участвам в моменти стил "Кодак".

– Макар че брат ми те обича повече. – рече Кими.

– Да-да, той е хлътнал по Карън. – отвърнах.

– О, забелязах аз, че тая сутрин един тип не се беше прибрал изобщо. – обърна се Ким към Джейсън. – Казах на нашите, че си излязъл по-рано за тренировка.

– Мерси, сестричке. – изчурулика Джейсън.

Кими ни остави, обявявайки че пак е време да си пипне грима. Не бях свикнал да се държи толкова женски. До тази сутрин Ким се водеше за жена само заради излишъка от отвори по тялото си.

Джейсън понечи да каже нещо, но го прекъснах.

– Не знае, че си ми духал. – информирах го нетърпеливо с тон, който обикновено издава нервността ми.

Изглеждаше облекчен, но бързо отвърна:

– Може и да знае. И все пак, би могъл да си по-мил. – продължи той – знаеш, че "да ти духам", както се изразяваш, означава много за мен.

Явната му тъга му смекчи тона ми. Джейсън понякога ме изненадваше.

– Знам, Джейс. – казах. – Съжалявам.

Той внезапно си върна твърдото изражение.

– По добре си задействай чара, гаджето ти е на хоризонта. – каза бързо и тихо.

Към нас бавно се приближаваше Томи, както винаги в ореол от сияние.

– Дръж се добре с него. – предупредих Джейсън. – И не ми е гадже.

Джейсън изпуфтя, докато Томи се приближаваше.

– Здравей, Джереми. – рече Томи с топла усмивка и добави – Здрасти, Джейсън.

Джейсън изобщо не му обърна внимание и закри с ръка противна прозявка.

– Здрасти, Томбой. – поздравих го.

Джейсън се изкикоти; хвърлих му смразяващ поглед.

– Как е? – попита Томи.

Джейсън ме стрелна нахално. Изгледах го кръвнишки и се обърнах към Томи. За пръв път забелязах тънките, уморени линии по кожата под очите му.

– Днес цъфна баба ми. – рекох разсеяно, изследвайки новото си откритие. Нито ръбове, нито жлебове, просто линии. Линии по картата на тялото му. Къде ли е кръстчето…

– И какво за нея? – попита Томи.

Тръснах глава в опит да се концентрирам.

– Тя е таралеж в гащите. – изплюх камъчето направо. – От гадните.

Томи повдигна вежди и каза:

– От гадните значи.

Не излъчваше съчувствие и се подразних. По някаква причина изпитвах потребност светът да е на моя страна, особено Томи, но нито той, нито Джейсън ми помагаха.

– Аха. – въздъхнах.

Изминаха няколко мига мълчание, Джейсън не ме поглеждаше.

– Още е рано, какво ще кажете за по едно кафе преди часовете? – предложи Томи.

– Аз не мога. Тая сутрин ми се гади. – рече Джейсън.

За доказателство се уригна и се обърна към шкафчето си. Изобщо не пипаше фино.

– След секунда съм готов. – и понеже исках да подбарам Джейсън, отпратих Томи в кафето – За мен черно, с една лъжичка захар.

Томи кимна и се отдалечи.

– Задник смотан! – излаях веднага щом Томи бе достатъчно далеч, за да не чува. – Какво толкова ти е завряно отзад?!

– Знам само какво не ми е завряно. – рече многозначително Джейсън.

Усетих как се изчервявам. Той доби леко озадачен вид – рядко допусках да ме завладее яд, особено пред хора.

– Прав си, не ти е! – изстрелях. – Само дето се отнасяш към него като с говно!

– Отнесох се така, както ти към Карън. – отвърна Джейсън, затваряйки шкафа.

– Това пък откъде го измисли! – удивих се. – Знаеш, че харесвам Карън!

– Така ли? Е, тогава сигурно трябва да изчукаш и нея. – изръмжа Джейсън и си тръгна наперено.

***

Томи ме чакаше в кафенето с кротко изражение. На една от близките маси тайфа девойки си шепнеха и се кикотеха.

– Защо беше всичко това? – попитай той, подавайки ми чашата от стиропор.

Кафето беше като тъмен димящ облак. Разбърках го с малка лъжичка, за да успее упоритата захар да се разтвори.

– На Джейсън му е кофти. – отвърнах, предлагайки му няколко монети за кафето; той ги отказа с махване на ръка:

– Черпя те. Искаш ли да идем навън?

– Разбира се. – съгласих се и му благодарих за кафето.

По пътя забелязах на стената яркооранжев плакат. Плажен купон. Хмм.

Стигнахме нашето място до задния паркинг и седнахме, облегнати на едно дърво. Долових дървесния аромат на марковия му одеколон и се потопих в него.

– Той не ме харесва. – рече Томи след малко.

Драскаше си с клонче по земята.

– Джейсън ли? – попитах.

Мразех да обсъждаме Джейсън –бях доста сигурен, че “нехаресването” им бе взаимно, макар да знаех, че Томи никога не би го признал. Бе твърде внимателен и деликатен.

– Аха. – потвърди той; хвърли клончето и вторачи очи в моите.

Изглежда по ирисите му се бе избистрила ранноутринна роса, та бяха добили цвета скътани, засенчени езера. Буквално се насилих да дишам, отвръщайки на погледа му. Замислих се дали му се случва плаче.

– Той не те познава. – казах. “Нито пък аз”, осъзнах мислено. – Джейсън понякога може да бъде доста резервиран. Просто не се отваря лесно към хората.

– Е, и аз съм така. – отвърна Томи и прекъсна връзката на погледите ни. – И ти също, мисля.

– Дай му време, той е добро момче. – казах вяло, чудейки се защо изобщо защитавам Джейсън, но добавих – Той има силно чувство за територия.

– Е, все пак не се каня да те отвличам. – намръщи се Томи.

Нямаше как да не се усмихна, чудех се дали има и най-малка представа за властта си над мен. Може би обичта по начало означава да се отдаваш на някого, докато в същото време губиш самия себе си. Но от друга страна пък, никога преди не се бях чувствал в такава дълбока връзка с истинското си аз.

“Но ако наистина е така, то къде е мястото на другия?” – чудех се. Нали уж обичта не е себична? Разтърсих глава.

Долових сладък аромат на тютюн. Погледнах бързо към него – палеше си цигара. Отново я споделихме в мълчание.

– Утре има плажно парти. – отбелязах и зачаках отговор, поемайки цигарата от ръката му.

– О? – той не прозвуча заинтересувано; Керън беше споменала, че братовчед ѝ не си пада по купони.

Отпих от кафето и продължих да подпитвам:

– Ти ще дойдеш ли?

– Може би… – отвърна той колебливо и отново се зае да чертае по земята.

– Аре, ще бъде забавно. – настоях. – Може би дори ще извадиш късмет и ще си намериш момиче или две…

– Да бе, сигурно. – изсумтя. Пое цигарата и си дръпна.

– Съвсем сериозно. – продължих, опипвайки почвата, следейки реакциите му. – Може да намериш и нови приятели.

– Ъхъ.. Е… – провлачи той, вгледан в чашата си. – Може пък и да ида.

– Супер! – зарадвах се аз. Хрумна ми дали току-що не се прострелях в собствения си крак.

Само си представих как излиза с някоя плажна красавица и покръхнах.

– Не съм много по купоните. – каза той тихо.

– ‘Що така? – запитах.

Той се поколеба.

– Просто не се оправям добре когато става въпрос за хора, флиртуване и подобни. Срамежлив съм. – рече. – И се чувствам плах.

– Но с мен се държиш свободно. – отбелязах.

Е, поне донякъде.

– Да, но с теб си пасваме. – каза той. – Някакси… Не знам.

Отбягваше очите ми; земята днес явно му беше адски интересна – през половината време зяпаше в нея. Тръсна изгорялата пепел малко по-далеч и тя попадна в средата на рисунката му. Снощният сън отново ме връхлетя за миг, но се изплъзна преди да го уловя. Тръснах глава с внезапно чувство на безсилие.

– Добре, ще дойда на партито. – каза той най-сетне.

– А, няма проблеми. – отвърнах твърде бързо. – Недей, ако не искаш.

– Искам да ти правя компания. Ти ще си там и край теб ще ми е добре. – рече, – Можем да се мотаме заедно.

Долетя немощния отзвук на звънеца за часа и не отвърнах. Мислех си за нещо.

– Не мога да схвана отдадеността ти към рисуването. – признах аз.

– Не можеш? – Томи прозвуча изненадано.

– Не, нямам представа. – отвърнах. – Разкажи ми?

– Не, сигурен съм, че ще схванеш сам. – рече той, изправяйки се. – Birds, you know. Достатъчно умен си.

– Ти какво, предизвикваш ли ме? – попитах.

Той се засмя и разпери ръце. Додадох:

– А ако не се получи?

– Тогава ще ти обясня. Може би.

Изправен над мен изглеждаше толкова висок… Хванах се за ръцете му и той ме изправи на крака.

Изражението му стана сериозно.

– Искаш ли дойдеш на вечеря днес? – попитах го на път към задния вход. – Обещавам този път да не се налага да готвиш.

– Аха, разбира се. – рече той, изхвърляйки чашите ни в кошчето.

Не скрих радостта си.

– Супер. Но трябва да те предупредя, че “скъпата” ми баба ще е там.

– А, все ще се оправя с нея. – отговори той.

Кимнах със съмнение.

***

Шофирайки към къщи мислех за родителите си. Изминаха почти три месеца, които все ми струваха като векове. Отново съжалих за всеки един момент, в който съм ги наранявал – ако знаех какво ни готви съдбата, щях да съм доста по-мил с тях. Животът понякога е толкова безсърдечен и е трудно – но не невъзможно – да намериш топло рамо, въпреки смъртта в семейството.

Баба ми беше съвсем различна. Беше британка и строгото ѝ европейско възпитание личеше в маниерите ѝ. Бе горда, строга, на място, трудно ѝ се угаждаше. Знаех, че нежно обича единствения си син, но не плака, когато той умря –не и пред мен. Горната ѝ устна бе сякаш от закалена стомана. Предполагах, че ме обича по свой си начин, но то рядко си проличаваше. Бях твърдоглав почти колкото нея и бяхме ли заедно, помежду ни винаги прехвърчаха искри.

Когато къщата изникна, за малко да натиря колата извън пътя.

– Майко мила… – промърморих, завивайки в алеята.

На поляната бяха паркирани няколко микробуса, а през входната врата се суетяха навътре-навън цяла армия от служители. Професионални чистачи, доставчици на храна, градинари, миячи на прозорци и доставчици от търговския център.

– Закъснявате, младежо. – посрещна ме баба, когато влетях в кухнята.

– Какво, по дяволите, става? – възмутих се ядно. Някаква жена разливаше по пода течност с противна миризма; зяпна ме безизразно за секунда и се зае да наказва теракота с тежко жулене с тел.

– Не с този тон! – сгълчи ме баба ми. – Наех хора, за да почистя на къщата и да набавя някои основни неща. Не мога да повярвам, че си живял три месеца в такова блато!

– Какво?! – изкрещях. Двама души ме избутаха, понесли тежка машина за почистване на килими; плотовете бяха осеяни с безброй опаковани съдове с храна, които ято девойки подреждаха в чисто нов фризер с промишлени размери.

– Градината беше буквално на две крачки да се превърне в джунгла! А къщата… Прахоляк във всяка стая! – тя изтръпна. – Ти изобщо переш ли си дрехите?!

Докато тя нареждаше, кипях мълчаливо, разгневен от нахалството ѝ. Била поръчала телефонен секретар. Изстенах вътрешно. Но тя си продължаваше все така:

– Искам да се запознаеш с един човек.

Звънна два пъти с малка сребърна камбанка и до нея мигом изникна дребна лейди с вид на чужденка.

– Джереми, това е Мария. – рече баба. – Отсега нататък тя ще идва три пъти седмично да пооправя малко.

– Прислужница?!! – изкрещях; – Ти луда ли си?

Баба не обърна и нула внимание и повели:

– Мария, време е за чай.

Мария кимна и офейка да приготви чай за Нейно кралско височество. Зяпнах баба си невярващо.

– Наистина бих желала поне да се престориш на благодарен; допълнителната помощ ще ти е от полза, а за услугите ѝ ще плащам аз. – рече тя. – А сега бъди полезен и ти. Защо не поизлъскаш малко сребърните съдове?

– Не мога, излизам! – отвърнах и се отправих към изхода.

– Пак ли? Че ти току-що се прибра. Божичко. Да не би да тичаш по момиче? – попита тя, следвайки ме по петите.

– Не. – отговорих.

– На твоята възраст бях вече омъжена. – каза баба, едва ли не заплашително.

Веждите ми се сключиха.

– Знаеш ли, адски се радвам за теб, – рекох; – но аз не смятам да се женя.

Лицето ѝ застина в объркване.

– Как така?!

– По една случайност съм гей. – изстрелях, неспособен да се спра.

– Какво-какво? Искащ да кажеш, че си щастлив? – попита тя.

Честно, признанието ми се изплъзна от само себе си, но след секунда ме обхвана ужас.

– Гей съм в американския, не в британския смисъл! Влюбвам се и правя секс с мъже. – просветих я, опитвайки се да поднеса усещанията си опростено.

Всъщност едва одрасках повърхността на хомосексуалността.

Тя дори не премигна.

– Колко интересно, колко много интересно. – рече тя. – Боже, боже, каква младеж расте…

Свали очилата си и избърса лещите им. След няколко мига запита:

– Значи излизаш с момче?

Не отроних и дума, но явно неспокойните ми чувства са избили, понеже тя продължи:

– За мен ще е удоволствие да се запозная с него.

Не можех да схвана сериозно ли говори или се старае да е любезна. Тя добави:

– Моля те, покани го на вечеря.

– Всъщност, вече го уведомих. Името му е Томас Невърс. – изрекох, стараейки се да вляза в тон с изискания ѝ речник. – Той ще ни окаже чест да ни посети за вечеря.

Баба ме погледна със странна усмивка и повтори:

– За мен ще е удоволствие да се запозная с него.

И тя продължи да наставлява хората наоколо, а аз излетях от къщата.

***

Карах безучастно, потопен в мисли. Наближих Пайн Гроув и завих към дома на Томи.

Нямаше го у тях. Позвъних настойчиво, но никой не отвори. С безпокойство открих, че се нуждая от топлото му присъствие, от тихите му паузи, дори от обезверяващите моменти, в които той просто ме гледаше, търсейки каквото му е нужно – неповикан, но не и нежелан.

Натиснах звънеца за последно и въздъхнах.

Е, може би после ще ме намери той.

Само че ме намери Юпитер.

– Ехееей, здрасти! – поздравих го, галейки меката му козина.

Той заподскача нетърпеливо към задната част на къщата; последвах го и заварих един страшно изпотен Кевин, коленичил в овощната градина.

– Джереми, здрасти! – ухили се той широко и се изправи.

– Ммм, здравей. – отвърнах, на практика задавен от собствения си език, понеже тениската с въглищен цвят обгръщаше тялото му твърде плътно. Прекалено плътно, че да е за негово собствено удоволствие.

– Томас не е тук в момента, – Кевин избърса потта от челото си. – ако идваш при него.

– Оммм – съвсем си пролича, че езикът ми се е наврял в гърлото.

Кевин се засмя и протегна ръка. Разтърсих я меко, напълно изгубил равновесие и възхитен от това секси създание в градината.

Гледах как Кевин коленичи отново, а тесните къси шорти с охота обгръщат дупето му. Краката му бяха атлетични, леко покрити със златистокафяви косъмчета.

– Искаш ли да ми помогнеш? – попита той, вдигнал очи към мен.

Дали искам!?

– Разбира се, – отвърнах. – но да знаеш, че не различавам храст от дърво.

Кевин отново ме погледна, намигна и се засмя:

– Спо̀ко, градинарството не е толкова сложно.

Усмихнах се:

– Щом казваш.

Поработихме няколко часа – садихме, плевяхме, поливахме. Кевин адски се гордееше с градината си и не го криеше.

Разказа ми как синът му не си пада по “кал и тръни”, тъй че свикнал да се оправя сам, но сякаш се радваше на присъствието ми. Не съм добър в дърдоренето, но с ярката си харизма Кевин бързо ме накара да се почувствам като у дома си. При все това усещах неотклонен сондаж във всеки негов въпрос, а отговорите му бяха сдържани. Началната ми несръчност се стопи в топлото му, секси присъствие и открих, че се наслаждавам на компанията му. Чувствах се проучван и уязвим, но нямах нищо против. Ако Томи бе светъл ангел, то Кевин бе шеметно небесен.

След известно време се оказа, че дрънкам най-вече аз, а той слуша тихо. Разказвах му за натрапването на баба ми, за училище, за интересите ми, но пропуснах смъртта на нашите – сметнах, че няма нужда да ги намесвам изобщо, а и той не попита.

Слънчевата светлина полека избледня, високите борове наоколо простряха сенки, все по-широки и тъмни с угасването на деня.

– А, ето го и Томи. – отбеляза Кевин, изтривайки потта от челото си.

Погледнах нагоре и видях Томи да наближава. Спокойствието ми внезапно се изпари.

– Здрасти, татко. – поздрави той и добави – Здрасти, Джереми.

Кевин му се усмихна. Изчервих се и промърморих:

– Здрасти.

– Къде беше? – попита Кевин. – Джереми и аз взехме да се тревожим за теб.

– Излязох на разходка. – каза Томи, без да отговори на въпроса.

Носеше раница, от която се подаваше нещо като бинокъл.

– Е, Джереми, явно днес си падаш по репите? – смени темата Томи.

– Не точно. – отвърнах. – просто помагам на баща ти.

– Така де. – Томи се ухили мазно.

– Джереми се справя отлично. – защити ме Кевин. – Освен това не съм ряпа.

Томи се засмя и ми намигна.

– Не бива да хващаш приятелите ми да бачкат в калта. – рече с усмивка Томи на баща си. – Мисля че е грубо. Целият е в мръсотия.

– Добре, добре. – ухили се Кевин. – оставям ви.

– Всъщност аз трябва да си ходя. – казах аз – Баба ми ме чака с вечеря за добре дошла. Или поне тя си мисли, че е добре дошла.

– Вечеря с Височеството, а. – усмихна се Кевин. – Това обещава да е тръпка.

– Аха, все едно ти вадят зъбите без упойка. – избоботих. – Добре че ще дойде и Томи, та сигурно няма да е толкова зле.

– Джереми, това звучи адски “изкусително”. – усмихна се Томи. – Вече си мисля, че е по-добре да не идвам.

– Не бих те упрекнал. – отвърнах. – Кевин, ти също си добре дошъл ако искаш.

Поканата беше отчасти от учтивост, но си имаше и чисто желание.

Във физиономията на Кевин блесна изненада, но той бързо се окопити:

– Благодаря, Джереми, но вече имам планове за вечерта.

– Няма проблеми. – казах, поглеждайки към неутралното лице на Томи.

– Чакайте. – каза Кевин. Той прескочи живия плет и коленичи.

– Сега ли ще дойдеш с мен? – попитах Томи.

– Не, – отвърна той – Трябва да се приготвя. По кое време да се появя?

– Към шест, предполагам. – отвърнах.

Главата на Кевин щръкна над плета, той ми подаде малък букет цветя и рече:

– Подари ги на баба си.

Цветята бяха странни – много приличаха на маргаритки, но венчелистчетата им бяха сини. Поех букета.

– Маргаритки са. – обясни Кевин. – Маргаритки марка “Невърс”.

– Сини маргаритки?? – учудих се.

– Аха. – потвърди той. – Майка ми кръстосваше безброй типове маргаритки и се получи този цвят. Неповторими са, има ги само в тази градина. Прекрасни са, нали?

– Предполагам. – отвърнах. – Благодаря за подаръка.

– Няма нищо. – отвърна Кевин. – И се надявам често да наминаваш да ми помагаш тук. Помощта ти определено ми е от полза, а компанията ти ми е истински приятна.

Поех към къщи по страничен път, вместо по обичайното главно шосе. Вдясно се ширеше морето, вляво тъмнееше гора, а маргаритките лежаха на седалката до мен. Съвсем свежи.

***

Трябваше да призная – къщата наистина изглеждаше по-добре. Всичко бе подредено, излъскано, блестящо. Новият фризер бе пълен с чудесни вкусотии.

– За кога е насрочено пристигането на гаджето ти? – попита баба, докато слагаше масата.

– Той не ми е гадже, само приятели сме – напомних аз, – и трябва да е тук в шест часа.

– Надявам се, че е точен. – произнесе баба, все едно изрича предупреждение.

Въздъхнах.

– Това е за теб. – рекох и ѝ подадох маргаритките.

Очите ѝ се разшириха. Явно не очакваше подарък от бунтовния си внук.

– Доста са особени. – рече тя, оглеждайки цветята. – Къде ги намери?

– Даде ми ги един приятел.

– Ах, ах…

Тя подреди цветята във ваза, която постави като просто и стилно украшение в средата на масата.

Хвърлих си набързо един душ и избрах чисти дрехи. Бях доста неспокоен, чудейки се дали цялата история с вечерята е добра идея; в крайна сметка баба ми умееше да е изключително груба към хората, които не харесва, а изобщо не ми се щеше да изплаши Томи – аз и сам успявах в това прекалено добре.

Томи позвъни точно в шест нула нула и като отворих вратата, едва не си паднах на задника. Беше с фантастични панталони в цвят каки, тъмночервено поло, със спретнато пригладена коса. Очите му искряха, а моите се опулиха. Яркожълтата му коса невероятно контрастираше с червеното поло.

– Име? Номер на социалната осигуровка? – попитах, имитирайки проверка по списък. – Много съжалявам за неудобството, сър, но не Ви разпознавам. – подразних го. Той се изчерви и се засмя. – Явно умееш да изглеждаш добре, стига да се постараеш като хората. – добавих хапливо.

– Ти също изглеждаш добре. – каза Томи.

Разтърсих глава и прошепнах:

– Благодаря ти, че дойде.

Томи кимна и го поведох към кухнята.

Докато се приближавахме към баба, тя го гледаше внимателно. Изрекох официално:

– Бабо, представям ти Томас Невърс. Томи, запознай се с баба ми, Грейс Мейфеър.

Те се здрависаха. Бледата ѝ кожа рязко се отличаваше от медния тен на ръката на Томи. Той поздрави със спокоен и уравновесен тон:

– За мен е удоволствие да се запозная с Вас, госпожо Мейфеър.

– Удоволствието е изцяло мое. – отвърна тя внимателно.

Посегна към очилата си и го заразглежда с любопитство.

– Позволете да не се съглася. – рече Томи и се усмихна.

Удивих се – не изглеждаше никак уплашен. Той смело добави:

– Джереми прилича на Вас. Имате прелестно лице.

Зяпнах с отворена уста, а баба ми се изчерви за пръв път в живота си. Дори ако някога прелестите на баба ми са ѝ носели полагащия им се дял одобрение, рядко ѝ се напомняше за онова време. Пък и тя не беше от тези, дето си търсят комплименти.

– Ах ти, дързък дявол такъв. – изкикоти се тя по момичешки, прикривайки лицето си с ръце.

– Приемете извиненията ми, ако съм досаден. – извини се прибързано Томи.

– Не, не сте, господин Невърс. – каза тя и пое ръката му.

Томи се усмихна широко и с елегантен жест ѝ подаде ръка, спечелвайки баба ми навеки.

– Идваш ли, Джереми? – попита той.

– Не, той няма да дойде веднага. Джереми, би ли поднесъл питие и хапки в гостната? – нареди баба, носейки се величествено към вратата, облегнала се на ръката на Томи.

– Да донеса къде! В кочината ли? – навъсих се аз.

Баба ми хвърли изпепеляващ поглед и извалсира навън от полезрението ми, опирайки се на Томи на всяка крачка.

Пльоснах малко сирене и сглобих сандвич, а в един поднос подредих разни хапки.

– Аз ще се погрижа, господин Джереми. – каза Мария; произнесе името ми като “Джей-ри-ми”.

– Всичко е наред, Мария, ще се оправя. – отказах аз, можех да се оправя с приготвянето на любимото хапване на Томи. – И стига си ме господинствала. – намигнах и тя ми се усмихна.

Втурнах се в “гостната” със сандвич в ръка и с подноса в другата.

– Аперитивът Ви, сър. – изръмжах, пъхайки сандвича в ръцете на Томи.

– Джереми! Не бъди груб! – извика баба. – Ти наистина и откровено ме разочароваш! Поразена съм!

– О, съжалявам, ама наскоро ме изгониха от пансиона за благородни девици… – уведомих я аз.

Тя тръсна глава с неодобрение, сякаш прие думите ми буквално. Огледа подноса и си избра маринована червена джанка.

– Госпожо Мейфеър, Джереми не е груб с мен. – поясни Томи, светото момче. – Ние обикновено се отнасяме така един с друг.

– О, наричай ме Грейси, моля те. – гласеше отговорът на баба.

– Разбрахте ли, Херувиме, – озъбих се аз. – Назовавайте я просто Грейси.

Томи се усмихна; явно се забавляваше.

Баба не ми отдаде и капка внимание и се обърна към Томи; очите и се сбърчиха с отвращение, когато стигнаха до сандвича.

– Този сандвич наред ли е? – попита тя, наблюдавайки как Томи успешно го пренесе към устата си. – Джереми, защо вместо това не донесеш селски пай и козуначени сладки?

– Защото не сме на село и не сме във Франция. – отвърнах.

Тя изхъмка със съмнение. Изгледах я кръвнишки.

– Сандвичът е идеален. – рече Томи с усмивка. – Благодаря, Джереми, не трябваше да си правиш труда.

Изгледах кръвнишки и него.

Вечерята протече все в този дух – Томи демонстрираше маниери на принц, а баба ми се къпеше във вниманието му. Тя разказваше очарователни истории за милата и скъпа Англия и доброто старо време, а Томи кимаше, и охкаше, и ахкаше в подходящите моменти. Общението на погледите им преливаше и от уважение, и от непосредственост, докато той научаваше все повече за предшествениците ми, а тя си възвръщаше надеждата за бъдните поколения. Баба бе така завладяна от него, че дори не забелязваше преднамерените ми нарушения на протокола. Мария препускаше към трапезарията и носеше безподобни количества изтънчена храна. Томи боравеше майсторски с ножовете за риба и вилиците за салата. А аз пушех мълчаливо, потънал в небитие и ревност.

След вечеря Томи и баба се смееха над питиета и десерти, а аз ги наблюдавах като неканен непознат, отпивайки от марковото уиски. По-късно дойде ред на маслените кифлички и чая. Баба остана много след обичайното си време за лягане. Разговорът им не пресъхна нито за миг, но най-после напомних на двете влюбени птички, че работната седмица не е свършила и на сутринта на всички ни предстои ранно ставане.

– Много ти благодаря за невероятната вечер, Грейси – рече Томи, когато тримата наближихме външната врата.

– Моля те, аз трябва да ти благодаря за незабравимата компания, Томи. – изгука баба. – и ще те очаквам много скоро пак, моля те.

Той ѝ се усмихна.

– Удоволствието ще бъде мое. – отвърна той и разтърси ръката ѝ.

Въздъхнах с облекчение, понеже почти го виждах как ѝ целува ръка.

– Ще ви откарам у дома, принц Томи. – обявих презрително, докато баба ми зяпаше възхитено в него. – Изчакайте навън, докато издиря ключовете за каляската.

Веднага щом Томи излезе, баба ме дръпна настрани.

– Джереми, харесвам това момче. – каза тя. Той е чувствителен, мил и с добри маниери. Смятам, че трябва да го спечелиш!

Изпаднах в истеричен хилеж. Когато най-сетне смехът ми утихна, отвърнах:

– Та той не е гей! И не сме във викторианска Англия!

Но баба не обърна внимание на изблика ми.

– Той е изключителен млад човек. – рече тя.

– “Дали да те сравня със летен ден…” – зацвилих сонета на Шекспир.

– Ооо, я млък! – изстреля тя. – По мое време истинските мъже се бореха за любовта си! И очаквам нещата да стоят по същия начин и в ден днешен, и в тази епоха, без значение на сексуалните предпочитания!

Млъкнах. Тя предизвикателно издържа погледа ми.

– Понякога си толкова сляп и твърдоглав. Умолявам те, не се дръж като типичен Маркс, това име, за което се омъжих. Поеми риска и ще съм горда да съм твоя баба – поне веднъж заложи на моето име, защото ние, Мейфеърови, винаги оцеляваме!

– Какво-какво?! – попитах, внезапно обзет от замайване.

– Не ти достига една само една четвърт, за да спреш ужаса и болката! – отвърна тя. – Довери се на моето име.

– Ама какво… – смънках.

В главата ми се сгромослясваха кули…

Баба нетърпеливо въздъхна.

– Няма значение, просто отведи горкото момче у дома, сигурно е много уморен, Бог да го благослови. Но не бъди идиот, вярвай в себе си и бъди честен към чувствата си.

Излязох, обзет от омраза към нея – понеже толкова много си приличахме.

***

– Не бива да се отнасяш така жестоко към старата птица. – рече Томи, докато карах. – Имала е тежък живот.

– Аха, чувал съм. – казах хладно.

– Не това имах предвид. – промълви тихо той. – Тя просто е възрастна и силно вкопчена в своя свят. В това няма нищо лошо. Обзалагам се, че е тежко да погребеш собствения си син.

Беше прав, затова го оставих да победи.

– Може би си прав.

Изрових цигарите от джоба и запалих, после подадох пакета на Томи.

– Значи, очакваме плажното парти утре. – каза той.

– Сигурен съм, че ще е яко. – отвърнах.

Стига да не хукнеш след момичетата, помислих си мрачно, дърпайки от цигарата.

– Аха, допада ми да съм край теб, така че ще е хубаво. – рече той.

Погледнах към него, но той се взираше право напред. Усетих как негодуванието ми отстъпва.

Завих по неосветената алея към Томи, внимавайки за дървета и лоши дупки. Нощем си беше страшничко тук.

– Лека нощ, Чаровни принце. – Заядох се наужким, спирайки пред водната врата.

– Ще се видим утре. – каза той.

Пресегна се и ме потупа по ръката; обърнах лице към него и се усмихнах. Той се усмихна в отговор. Пригладената коса бе изсъхнала и няколко руси кичури падаха на челото му.

Томи излезе от колата и Юпитер – който внезапно залая от мрака – заскача устремено към него.

– Здравей, момче. – засмя се Томи, когато кучето вдигна лапи на краката му, безнадежно охлепвайки с кал прекрасните му панталони.

Томи явно нямаше против.

– Здравей, Юпитер! – извиках аз.

Кучето не ми обърна внимание, изцяло отдадено на господаря си. Томи ми смигна и се отдалечи към входа. Помота се с ключовете и ги изпусна на земята. Наведе се да ги вдигне, а аз насила отместих поглед – не можех да издържа на гледката на задника му: все едно да надзърташ към дупето на сладък ангел, който пишка.

Най-сетне успя да отключи вратата и Юпитер се втурна в къщата. Но Томи не го последва. Усещах как се колебае и сърцето ми запърха като крилете на хиляди птици. Той се извъртя към мен и ме погледна неуверено;

Успях да отвърна с топла усмивка, макар тялото ми да бе адски… неспокойно.

Томи се върна към колата. Свалих прозореца.

– Искаш ли чаша кафе? – попита той.

В мен се разля усмивка…

– Не, благодаря. – отвърнах.

Лицето му помръкна.

– Но не бих отказал чай. – добавих бързо. – Така и така тази вечер си падаш по всичко британско.

Томи изпуфтя.