Превод -- Дейвид Нортън, [email protected]. Приятно четене от негово име :-)
Преводът се посвещава на Дракончето.
Translated by David Norton, [email protected].
Настоящият адрес на автора Блугай е [email protected].
Разказът "Чувства" е преведен и публикуван тук с разрешението на автора на "Чувства" Блугай. Обръщайте се към него на адрес [email protected] ако искате да се осведомите за авторските му права. Правата за препубликуване на превода са непосредствено зависими от желанията автора Блугай и от преводача.
Как да намерите оригиналния английски текст:
/~davenorton/feelings/.
Последните версии на превода в различни файлови формати са достъпни на адреси /~davenorton/feelings/
и/или на ftp://ftp.asstr.org/pub/Collections/davenorton/feelings/
The Feelings story has been translated and published here with the permission of its author Blueguy. Write him at [email protected] including questions about copyright. The translation copyright depends directly on the author's statement and the translator's statement.
How to find the English source: /~davenorton/feelings/.
The last translation revisions are available at /~davenorton/feelings/
and/or at ftp://ftp.asstr.org/pub/Collections/davenorton/feelings/
Дата: Петък, 4 август 2000 г. 03:29:50 по Гринуич
От: blue dude <[email protected]>
Тема: Чувства VII
По пътя мълчахме, но тишината не бе неудобна. Най сетне бяхме заедно, един до друг, без да се спречкваме, и аз изцяло се наслаждавах на това. Отвреме-навреме поглеждах към него, към блестящата му коса, към замислените очи. Но през повечето време бях потънал в размисъл -за последните събития и промяната в мен, която пораждаха. Затова че Томи сякаш идваше, за да запълни празнотата, останала след смъртта на нашите. Дори и никога да не откликнеше на любовта ми, пак щях да съм му благодарен. В някакъв смисъл, той изглежда съумя да ме предпази от самия мен.
--- Защо се усмихваш? -- въпросът му ме върна към настоящето.
--- Хм... просто така... -- отговорих и отново го погледнах. Сините му очи буквално проникваха в мен, трябваше да си наложа да отместя своите, за да следя пътя.
--- Усмивката те променя. -- каза той.
Променя ли ме?
--- В какъв смисъл? -- заинтересувах се, стараейки се да се съсредоточа в шофирането.
Той се позамисли преди да отговори:
--- През повечето време изглеждаш страшно сериозен и хладен. Но когато се усмихнеш, излъчването ти се променя коренно.
Надявах се не забележи лекото ми изчервяване.
--- Това хубаво ли е или лошо?
--- Хубаво е. Кара те да изглеждаш почти приветливо. -- отвърна той. Не можех да разбера шегува ли се или не.
--- Щом казваш... -- рекох неумело.
Той разтърси глава и се ухили широко.
--- Та, ти и Джейсън сте приятели? -- поинтересува се.
--- Аха. -- отговорих малко отнесено, все още асимилирайки предните му думи.
--- Добри приятели?
--- Да, най-добри. -- потвърдих, вече озадачен от любопитството му.
--- Интересно, а изглеждате съвсем различни. -- изрази той наблюденията си.
--- Да, сякаш има нещо такова. Но все пак израснахме заедно, родителите ни бяха... Искам да кажа... разбираха се отлично, така че споделяхме всичко. Всъщност, едва ли не сме братя... -- обясних. Погледнах към него и лицето му ми се стори много бледо. -- Добре ли си?
--- Да. -- отвърна късо той.
--- Сигурен ли си?
--- Да, само дето глезенът ме боли.
--- А. Добре.
Най-сетне стигнахме у дома и влязохме вътре мълчаливо.
--- Нещо за пиене? -- предложих.
--- Става, ако и ти искаш. -- той сякаш се притесняваше.
Отворих хладилника и попитах:
--- Ябълков сок?
--- Звучи добре.
Налях сока, сложих чашите на масата и седнах срещу него. Той отпи и попита:
--- Кога се връщат вашите?
Раболепничейки, станах и му налях още, като се стараех да избягвам очите му.
--- Те не са тук. -- рекох напрегнато.
--- А, по работа?
--- Не точно. -- отвърнах уклончиво, чудейки се да му кажа ли или не.
--- Оки. -- остави ме на мира той. Реших, че темата може да почака. Помълчахме малко.
--- Джереми? -- внезапно рече Томи.
--- Да?
--- Исках да ти благодаря за отношението ти покрай историята днес по обед. Наитина го оценявам, макар да знам, че изглеждах неблагодарен. -- каза той, избягвайки да ме погледне в очите.
Усмихнах се съвсем искрено.
--- Няма нищо, Томи. -- отвърнах -- просто съжалявам за стореното от Ким.
Той не каза нищо.
--- Искаш ли да ми разкажеш? -- попитах внимателно.
Въздъхна.
--- Сигурно ще ти разкажа... Но не точно сега...
--- Оки.
Не исках да го насилвам и безпокоя.
--- Освен това... -- той направи пауза и ме погледна в очите. -- се извинявам, че напоследък се държа като дръпнат. Ти единствен се държиш човешки и приятелски с мен откакто съм тук, и трябваше да бъда много по-дружелюбен. Знам че съм странен, но това не е оправдание. Само се надявам, че не съм прекалил съвсем и че не би ми отказал втори шанс.
Той ме погледна в очакване. Позамислих се и потърсих точните думи.
--- Томи, аз съм този, който трябва да се извини. Самият аз не съм цвете и доста хора не ме харесват. В себе си обаче знам, че не съм гадняр, не съм идеален или нещо такова, просто... нормално добър. И... съжалявам, че не ти показах нищо от тази си страна. Вероятно тогава всичко щеше да е много по-лесно и за двама ни.
Той ме прекъсна:
--- Не е нужно да ми казваш, че си точен. Вече сам зная това.
--- Откъде? -- излюбопитствах.
--- Просто го знам. -- отвърна. Въздъхнах.
--- Съжалявам, Томи, наистина съжалявам.
--- Стига де, прощавам ти, ако и ти ми простиш. -- рече той.
--- Разбира се че ти прощавам. -- отвърнах съвсем искрено и сериозно.
Той се засмя и протегна ръка над масата. В отговор и аз протегнах моята, очаквайки шеговито ръкостискане. За моя изненада, той внимателно пое дланта ми в своята, стисна я леко и спокойно и я пусна. Обвзе ме странно вълнение и топлина, които сякаш се втекоха от него в мен.
--- Вече няма да се държа така. -- рече той.
"Нито пък аз" -- помислих си.
Протегнах се към малкото радио, което ми напомняше как мама си подсвиркваше и тананикаше на разни мелодии, докато приготвяше сутрешната закуска.
--- Какво ще кажеш да пусна малко музика? -- попитах, стараейки се да не дишам ускорено.
--- Нищо против, давай. -- отвърна той.
Включих го и се поразходих из станциите. Спрях се на някаква мека, сякаш позната мелодия.
Очите ти са тъжни, но не се отказвай
Да, разбирам, че никак не е лесно да си смел.
В този пълен с непознати свят е толкова лесно да се изгубиш напълно,
а мракът в теб те кара да се чустваш малък и безсилен.
Слушах замислен песента, която точно улавяше усещанията ми. Помислих си, че едно от най-хубавите неща в живота е да откриеш песен, която те докосва, която е като част от теб самия. И дори да позабравиш за нея, когато най-малко очакваш тя прозвучава някъде наоколо и ти връща част от собствения ти живот. Съжалих, че включих радиото; внезапно си представих живота след няколко години -- без Томи, някак празен, незавършен, несмислен... Вероятно никога нямаше да забравя тази моментна представа.
--- Обичам тази песен. -- изрече тихо той. Кимнах.
Усмихни ми се тогава, не бъди нещастен,
направо не помня кога за последно те видях да се смееш.
Ако света те побърква, ако вече не издържаш --
повикай ме, ти знаеш че няма да те оставя.
Виждам истинските ти цветове, ето защо те обичам.
Затова не се страхувай да ми ги показваш.
Твоите истински цветове, истински цветове;
Истинските цветове са красиви като дъгата.
Погледите ни се срещнаха; изпитах силна надежда че разбира.
Ето че вълшебството се бе върнало отново -- като предвестник на зимата, без да бъде част от нея. Известно време се излежавахме мързеливо във всекидневната. Гледахме повторениято на "Приятели" по кабелната. Всъщност, тук трябва да се поправя: ТОЙ гледаше "Приятели", а аз гледах него. Просто колкото и да се опитвах, не можех да откъсна очи от невероятното му лице. Смехът му ме изпълваше с щастие -- нещо, което никога преди не ми се беше случвало. Разбира се, чувал съм клишета като "твоята радост е и моя радост", но винаги съм ги смятал за празен брътвеж. В този момент обаче прекрасно разбирах смисъла им, болката беше останала някъде далеч и се радвах на усмивките му.
--- Кое е толкова смешно? -- попита ме той като ме погледна.
--- А? -- обърках се аз. Погледнах към телевизора -- оказа се, че дават реклами. Разтърсих безпомощно глава.
--- Хей, какво ще кажеш да идем на плажа? -- предложи след малко. -- Тоя епизод го дават вече сто години.
--- На плажа? -- попитах скептично. -- Сега?
--- Ми да, 'що не. -- рече той. -- Миналия път ми обеща.
При спомена за "миналия път" се свих като от удар.
--- Ами, глезенът ти е отекъл. -- забелязах. -- Май идеята не е много добра.
--- Просто ми се ще да поизляза малко оттук. -- каза малко нацупено той. Как да му откажеш?
--- Добре, щом искаш... -- предадох се аз.
--- Искам. -- засмя се той. -- Освен ако не предпочиташ да догледаш първо филма. Стори ми се, че доста ти харесва.
Изчервих се и той пак се разсмя.
--- Мисля че някой тук здравата си пада по Дженифър Анистън. -- заяде се той.
Понамръщих се и отместих поглед встрани. Как може да изтърси такова нещо? Да, знам че просто си говори ей-така, но вече ясно виждах накъде отива това приятелство. Да го обичам безмълвно би било изтезание.
--- Нещо не наред ли? -- попита Томи, явно разтревожен.
Обърнах се към него и извиках лека усмивка на устните си.
--- Погрешно си разбрал, падам си не точно по Дженифър Анистън, -- докато говорех, наблюдавах как се мени израза на лицето му. Отместих се малко, и докато му помагах да се изправи, добавих -- а по Къртни Кокс.
--- Аааа, ясно значи, кефят те брюнетките миньонки. -- реши той, следвайки ме към кухнята -- А какво ще кажеш за високите блондинки?
Отворих задната врата, извърнах очи към него, въздъхнах почти безшумно и с леден тон обясних:
--- Зависи.
***
Като изляхоме навън се изненадах колко късно е станало. Слънцето беше застанало в онова положение, в което сякаш се чуди дали да се задържи още няколко минути или да си помести задника и да отстъпи място на падането на нощта. Обвзе ме желание да почака още малко точно където е, не желаех края на този ден. Някога не тъгувах заради отминаването на дните, дори напротив -- копнеех за това, понеже част от мен се надяваше бързото превръщане на настоящето в минало някак да ми донесе по-щастливо бъдеще. Но в този момент не ми се искаше и една секунда дори да изтича в небитието, най-вече защото знаех, че този ден ще остане завинаги гравиран в паметта ми. За пръв път в живота си усещах, че наистина живея в сегашния момент, и тази вечер нямаше нужда да търся Томи нейде из мечтите си. Това ме правеше щастлив.
--- Не ти ли се струва, че е малко късно? Може би е по-добре да го оставим за друг път? -- предложих му за всеки случай.
--- Майтапиш ли се? -- възкликна Томи. -- Обичам залезите.
--- А защо?
--- Изпълват ме с надежда. -- каза простичко, без да обяснява повече. Не беше и нужно, прекрасно го разбирах.
Пътеката към плажа бе доста стръмна и се налагаше да му помагам със слизането. Не се беше къпал след физическото днес и за пръв път разбрах колко сладък може да бъде ароматът на пот. Ръката му леко разтърси рамото ми и той изведнъж помоли да спрем и тихо прошепна:
--- Виж.
Погледнах.
Обикновено бурното море сега искреше на залеза, плискаше се меко в брега и се стопяваше в пясъка. Слънцето неспокойно трептеше по вълните и чертаеше дълбок, златен прорез по плътта на морето, досущ като белег от рана. Водата кондензираше във въздуха над вълните, размиваше блясъка и от малка капчица жълто, под нейното вълшебство диво избуяваха цветове, с които безоблачното небе се изпълваше. Земята зад нас натежаваше в мрак.
--- Това е... -- започнах, но не намерих думи, с които да го предам. Стояхме и гледахме безмълвно. В този момент съществувахме само двамата.
--- Небето е пълно с какви ли не цветове, само от синьо няма и помен. -- рече Томи.
"Ами да, как да има", помислих си, "та нали цялата синева на тоя свят е в твоите очи.". На глас обаче казах:
--- Да слезем до долу преди слънцето да се е скрило.
Той кимна.
Когато най-сетне слязохме до плажа, пясъкът полази топло между пръстите ни. Въздухът все още бе лек и успокояващ.
--- Хей, би ли ми помогнал с това. -- помоли Томи, като се опитваше да си свали тениската. А?!
--- Какви ги вършиш? -- попитах подозрително, наблюдавайки го как се бори с торса си.
--- Искам да се гмурна. -- рече той и обясни -- Но не ща да си мокря и тениската.
Поколебах се малко, но го хванах за китката, за да може да се изправи. Белият памук на тениската отстъпваше, докато дланите ми се плъзгаха по топлата му кожа. С всеки негов дъх равният му корем се притискаше към ръката ми, мек и нежен. Пръстите ми усетиха лек гъдел около пъпа му, наложи се да овладявам дъха си с усилие. Ръката ми се задържа върху тялото му може би със секунда повече от нужното.
--- Благодаря. -- каза той; едва съобразих да кимна.
--- Идваш ли? -- попита.
Опитах се да си сваля тениската спокойно. Тялото ми не изглежда много зле, особено като се има предвид как бях занемарил грижите за него. За мой късмет си бях строен по природа. Това обаче не ми даваше достатъчно увереност докато се събличах. Погледнах го с периферното си зрение и едновременно се успокоих и разочаровах -- той гледаше океана.
В главата ми прозвуча язвителен саркастичен глас: "А ти какво очакваше? Да се опули в тебе? Я стига!". Присвих очи и реших да не мисля повече за това.
--- Е, отиваме или не? -- прекъсна Томи мислите ми с ярка усмивка.
--- Разбира се, ако не си се отказал. -- отвърнах, надявам се, хладно.
Той се засмя, отново прегърна рамото ми с ръка и изрече:
--- Отведи го в морето, Капитане!
--- Добре-добре. -- усмихнах се меко и за момент привличането към него отслабна, като осъзнах че преди всичко друго, той ми е приятел.
Водата се оказа по-студена отколкото очаквах. Томи можеше само да ми бъде благодарен за дребните услуги -- та в момента направо рискувах да ме хване пневмония.
--- Пич, ледена е! -- изкрещя осведомяващо той, сякаш не го усещах и сам.
Ръката му здраво ме обгърна, докато се придвижвахме все по-навътре през вълните.
--- Виждам. Май идеята все пак не беше особено добра. -- казах с надеждата да поиска да се върнем.
Намеренията му обаче бяха други. Той внезапно уви и двете си ръце около мен и -- повличайки ме -- се гмурна във вълните. От бързото потапяне в студа сърцето ми почти спря, но подводната му прегръдка на Томи бързо ме стопли. Твърде скоро обаче ръцете му се отдръпнаха от мен и изплувахме.
--- Гадняр! -- изломотих като си поех дъх с пъшкане, давене и задъхване. -- Ако ще ме давиш, направо си кажи!
--- 'Аре де, нали след първия път ставало по-готино. -- защити се той.
Преди да се усетя, мозъкът ми отново издири двузначност в думите му.
--- Е, ти сигурно знаеш. -- измърморих, стараейки се да изиграя яд, но знаех че лицето ми ме издава. -- Как ти е кракът?
Като зададох въпроса изведъж осъзнах колко много ме интересува отговорът; питах не от учтивост: наистина желаех да зная.
--- Щастлив като мекотело. -- отговори и аз изпъшках от плоския му каламбур. Той закачливо плясна по водата и ме обсипа с пръски.
--- Ей, я стига! -- възпротивих се слабо като го направи пак. Зелените капчици дразнеха неприятно очите ми, а вълните ме повдигаха без усилие.
--- Спри ме! -- подразни ме дяволито.
"Кеф", помислих си.
--- Да бе, другия път! -- измъкнах се. Той отново се ухили.
Точно в този момент заприижда огромна вълна. Гребенът й се изви застрашително над нас за секунди и се срина върху ни.
Задавих се, дробовете ми се напрегнаха от усилието да сдържам дъха си. Няколко секунди течението ме лашкаше под водата, преди да се успокои. Изскочих и се закашлях, за да изкарам солената вода от горящото ми гърло. Изтрих очи с опакото на ръката си и запремигвах.
Чух Томи да пелтечи зад мен и се обърнах.
--- Шоу! -- изкоментира той кисело.
--- Мразя я тая част! -- оплаках се. -- Ушите ми са пълни с пясък и ми щипе на очите!
Той изведнъж се разсмя.
--- Ти си бил голямо мрънкало бе! -- обяви той шумно.
Изчервих се силно -- той беше прав. Но нямах намерение да си го признавам:
--- Глупости!
--- Мрънкало си и още как! -- увери ме -- лигав и зъл при това!
Опитах се да прикрия усмивката си. Ако беше някой друг, сега сигурно вече щяха да се търкалят глави наоколо, но това бе Томи. Развеселяваше ме.
--- Поне не съм халтав блондин! -- върнах му го и веднага пожелах да не бях го изричал. Не ми се искаше да го свърже с историята с Кими. Едновременно мразех и се радвах начина, по който мислите ми мигновено излитаха от устата ми в негово присъствие; иначе претеглях три пъти преди да кажа каквото и да е, опитвайки се преценя как ще прозвучи.
Това го накара да млъкне и да се изчерви леко. Ядосах се че пак му създадох неприятно усещане.
--- Може би е добре да се прибираме, -- предложих непохватно -- става ми студено.
--- Оки. -- съгласи се той и аз поех към брега.
--- Не веднага обаче! -- добави той изведнъж.
--- А? -- и преди да се усетя Томи ме събори и пак се намерих под водата.
Някак си успя да ме избута за раменете до самото пясъчно дъно. Погледнах нагоре и въпреки водата виждах лицето му идеално. Косата му се виеше около главата, подобно на ангелски ореол, а устните му рисуваха усмивка. Той ме задържа за секунда и ме пусна. Мигът бе свръхреалистичен.
--- Това пък защо? -- скарах се, поемайки си дъх.
--- Исках само да ти покажа кой е шефът тук. -- обясни самодоволно той.
--- Вярно? -- размях се.
--- Що, проблем ли ти е? -- запита той и повдигна вежда.
Всъщност, не е.
--- Можеш да се обзаложиш, че е! -- грабнах го за раменете и го избутах надолу.
Полудувахме още няколко минути и излязохме на пясъка.
***
После си починахме малко. Мина седем часа, но Томи не показваше признаци да смята да си ходи. Никак даже не се оплаквах.
--- Ще останеш ли за вечеря? -- попитах го като влязохме в спалнята.
--- Да, ако искаш. -- каза той. Сякаш ме проверяваше за нещо.
--- Нямам нищо против. -- отвърнах равно, нито колебливо, нито припряно, като се протегнах към цигарите на бюрото; взех една и подхвърлих кутията към него. Той я хвана с една ръка.
--- Мерси. -- каза и аз му предложих запалката си. Той засмука дима като леко сбърчи нос и се изтегна в леглото ми. Бях се отпуснал на ръба на матрака, усещах се много спокоен. Известно време мълчахме, но тишината бе приятна. Чудех се за какво ли мисли.
--- За какво мислиш? -- попита той, повдигна глава и се облекна на ръката си. Повдигнах вежда изненадано, но не му признах.
--- Нищо определено... Каша... -- казах и оставих думата да увисне.
--- Доста мислиш ти. -- рече. Не знаех какво да кажа на това. Доста хора не смятат "мисленето" за нещо хубаво. Но и не исках думата да остане куха. Така че, реших да бъда себе си и искрено, почти предизвикателно, потвърдих:
--- Да, така е.
--- Виждам. Мисля, че и при мен е така, но не зная дали това е хубаво.
--- Защо? -- отговорът живо ме интересуваше.
Той въздъхна.
--- Понякога имам чувството, че не живея в реалността, а сякаш... съм се закотвил някъде в самия себе си. Трудно ми е да го обясня. -- прошепна почти на себе си. Пое дълбоко от цигарата.
--- Аз... -- поколебах се -- ...струва ми се, че познавам това усещане. Сигурен съм, че го познавам.
Гърлото ми се сви и не продължих.
--- Да... -- каза той, упорито втренчен в тавана.
--- Благодаря ти. -- изтърсих ни в клин, ни в ръкав.
--- За какво?
--- Просто... благодаря. -- казах с тъга. Той се усмихна и зарови глава дълбоко във възглавницата.
--- Възразяваш ли да си взема набързо един душ? -- попита след малко. -- Не успях да се изкъпя след физическото днес, а и съм целия в сол и пясък и мръсотия и скапан шоколад.
--- Няма проблеми, иди в моята баня. -- отвърнах. -- После ще се изкъпя и аз.
Въпреки че така ми се искаше пак да се озовем заедно под водата.
--- Супер! -- той се изправи, протегна се мързеливо, а после закуцука към банята.
--- В шкафа има хавлии! -- извиках през затворената врата.
--- Добре! -- чух в отговор.
Разположих се на мястото, на което беше лежал и отпуснах глава на възглавницата. Чаршафите бяха поели от топлината на тялото му, възглавницата пазеше аромата му. Затворих очи, пулсът ми се забави до ритъма на течащата вода.
--- Искаш ли дрехи? -- попитах го като изплува от банята, чист и ухаещ на сапун. -- Вземи каквото си харесаш от гардероба.
--- Благодаря. -- каза той, изтривайки рамене с хавлията. Опитах се да не се вглеждам прекалено много в долната част на тялото му, която беше увита в бяла кърпа. Малката черна бенка на дясното му рамо изглеждаше много секси.
--- А, а би ли поръчал пица или нещо друго? Долу на хладилника са написани телефоните. -- помолих го като влизах в банята.
--- Добре, мисля че с това мога да се справя. -- каза той усмихнато.
Томи не бе немарлив -- беше оставил банята без петънце, по белите плочки на пода нямаше и следа от мръсни локвички. Нечистите му дрехи бяха добре сгънати и оставени на дългия плот. Във ваната нямаше нито едно косъмче.
Свалих дрехите си и ги сложих на рейката. Докато си измия зъбите и си оправя ноктите, въздухът се изпълни с пара. Наслаждавах се на натиска на топлите капки по гърба си, затворих очи и въздъхнах дълбоко и с удоволствие. Взех шампоан и бавно и внимателно го разтрих в косата си, а лицето си изтрих с мокра кърпа. Мислех си как само допреди няколко минути той е стоял на същото място под душа. Въздъхнах.
Излязох от банята, препасан с жълта кърпа. Томи не беше в стаята.
Попих водата по себе си и намъкнах едни сини спортни шорти. Избрах мека, бяла тениска. Сложих си малко дезодорант и леко разбърках косата си -- кефи ме леко небрежния вид.
На слизане по стълбите в носа ме удари силен мирис. Реших, че вече са доставили храната. Явно се бях позабавил в банята.
--- Храната е вече тук? -- извиках на път към кухнята. Като отворих вратата обаче замрях и зяпнах.
Томи стоеше пред кухненския плот и ожесточено стържеше кашкавал. В тигана вреше доматен сос, а над печката към отдушника се виеше пара. Пичът готви. Разтопих се.
--- Какво ще става от това? -- проговорих най-сетне.
--- А, здрасти, как беше под душа? -- хвърли ми поглед Томи. -- рекох че си се удавил там.
--- Стига се занася, я кажи какво правиш? -- отвърнах с въпрос. Ебаси якото.
--- Готвя. -- обяви в отговор.
--- Лелеее, като ти казах да поръчаш храна, нямах предвид да я сготвиш. -- размях се.
--- Ами, реших че това е най-малкото, което мога да сторя, след като ме дундурка цял ден днес. -- обясни Томи със задоволство.
--- Не си споменавал, че умееш да готвиш. -- казах, все още зашеметен. Той се изчерви.
--- Баща ми обикновено се прибира прекалено късно през седмицата, така че обикновено се налага да вечерям сам. А от много пица накрая и ушите ти прорастват с кашкавал и маслини. Така че, просто се научих да готвя. Не е кой знае какво. -- повдигна рамене.
--- Добре де, така или иначе на мен ми се струва невероятно. Само дето се чудя какви ли други таланти криеш. -- разсмях се. Той се изчерви още повече, лицето му чак придоби цвета на бълбукащия сос.
--- Надявам се да ти хареса. -- измърмори притеснено.
--- Безкрайно съм уверен в това. -- окуражих го -- Много си падам по спагети.
--- И аз. -- каза той.
Гледах с наслада завършената му хубост. Беше си избрал една фланелка на ивици, която на всеки друг би стояла ужасно. Горните копчета беше оставил отворени, ръкавите бяха навити, тениската беше оставил извън белите шорти. А те не покриваха много от загорелите му крака. Беше бос и привлекателен, в болезнено неведение за този факт.
Отидох до тигана и подуших соса; ухаеше вкусно; за пръв път ми се стори, че доматите имат свойства на афродизиак.
--- Изглежда добре. -- казах, като устта ми се изпълваше със слюнка.
Томи се приближи с лъжица в ръка, взе с върха й малко сос, поднесе я към устата ми и рече:
--- Ето, опитай.
И аз опитах. Обрах с устни цялата лъжица.
--- Мммммм -- въздъхнах.
Беше наистина хубаво, сладко и съвсем леко пикантно.
--- Харесва ли ти? -- попита нетърпеливо.
--- Изключително! -- отвърнах искрено. Грубо измъкнах лъжицата от ръката му и я потопих за още сос.
--- Не позна! -- извика Томи и хвана ръката ми. -- Ще почакаш докато всичко е готово.
--- Не мога, умирам от глад! -- измрънках и се нацупих. Той се разсмя.
--- Споко, мръдни оттук и ме остави да довърша.
--- Добре де, добре, ясно че не съм желан. -- казах, надявайки се шегата ми да не отразява истината.
Томи ме повика докато отговарях на няколко писма по Мрежата. Съвсем съвестно се опитвах да успокоя топката и да се концентрирам върху факта, че само преди три нощи той бе в леглото с Ким. Освен че не е гей, най-много ме притесняваше мълчанието му за връзката му с Ким. Е, ние не бяхме точно най-добри приятели, пък и приятели не бяхме като хората. Сближихме се едва преди пет часа. И все пак, тази тайнственост ме терзаеше. Имах нужда от доверието му, и някакси бях уверен, че бих го подкрепял в чувствата му, дори ако се наложеше с това да зачеркна моите. Ако любовта към Ким би го направила щастлив, бих се опитал да му помогна за това. За пръв път в живота си бях изоставил егоизма напълно, и то само заради... обичта. И сред болката се усмихнах.
--- Хей, вече май от пет минути те викам. -- каза меко Томи, влизайки в трапезарията.
--- Сори, отнесох се тук по едни неща.
Затворих лаптопа.
--- Няма нищо. -- усмихна се той. -- Само дето спагетите изстиват.
--- Дай да ядем тогава. -- усмихнах се и аз.
Той тръгна към кухнята, а аз го последвах като хлапе, което се е загубило.
Погледнах подредената маса и ми стана хубаво, че е успял да се почувства като у дома си. Беше намерил покривка, подредил приборите и сервирал храната без дори да ме попита. Хрумна ми, че в такъв случай той в някакъв смисъл ми се доверява.
Ядохме почти безмълвно. Отдавна не ми се беше случвало някой да готви за мен и се наслаждавах на момента. Така ми беше писнало да се прибирам в празен дом, да измъкна каквото и да е от хладилника и да се храня, зяпнал тъпо в телевизора.
Томи се държеше доста възпитано на масата. Не че се превземаше или нещо такова, не. Просто се държеше добре. Наистина, хора дето дъвчат шумно и не ползват салфетки ме отблъскват. Не очаквам момчетата да се държат женствено, напротив -- това ме отблъсква не по-малко, но добрите маниери определено ми харесват.
Като се нахранихме, му благодарих за вечерята.
--- Стига ми благодари вече. -- усмихна се той.
--- Добре де. -- съгласих се -- но го казах съвсем сериозно.
--- Знам това. Но вече схванах посланието. Пък и -- добави той -- и аз бях гладен.
Разсмях се и зараздигах масата. Мръсните чинии и прибори напъхах в съдомиялната.
По навик отворих барчето и извадих бутилка уиски. Забелязах, че Томи ме гледа несигурно и се спрях.
--- Нещо за пиене? -- попитах колебливо.
--- Не пия. -- отвърна той.
--- Но на купона пиеше? -- отбелязах, но той отмести поглед.
--- Там беше различно. -- каза той докачено.
--- С какво? -- настоях, въпреки че той ясно показа, че не иска да говори за това.
--- Не ми се говори за това, ако не ти пречи. -- обясни той направо.
--- Извинявай. -- рекох бързо, веднага съжалил за въпроса си. Той кимна.
--- Доста е сложно. -- допълни едва чуто.
--- Разбирам. -- казах, все пак чувствайки се засегнат. Той въздъхна.
Взех чаша, налях си малко и тръгнах към всекидневната; Томи не ме последва. Намалих осветлението, изтегнах се на канапето и се нагласих срещу телевизора, без да забелязвам какво дават.
Мечо, моят котарак, внезапно се изкатери на скута ми и ме изгледа.
--- А, здрасти, хлапе. -- поздравих го и го почесах по ушите. Той веднага замърка и с наслада взе да отърква глава в мен. За кой ли път се учудих колко лесно е да го направя щастлив. Ако и с хората беше така...
--- Поне ти ме обичаш, нали? -- прошепнах му тихичко, докато пристъпваше към гърдите ми и замърка гъделичкащо право в ухото ми. Меката му топла козина се опираше приятно о страната ми. -- Обичаш ме, да, знам, знам.
--- Обзалагам се, че те обича. -- проговори Томи. Погледнах към него -- един застанал на прага силует.
Докуцука и се отпусна до мен.
--- Хей, -- повика ме меко, гледайки към мен.
Все пак си беше налял уиски. Остави чашата между краката си. В нежните му руси косъмчета проблясна синьото сияние на телевизора.
--- Мислех, че не пиеш? -- казах.
--- Обикновено не пия, но реших тази вечер да направя изключение. -- отвърна той и запали цигара. Подаде ми я, явно искаше да си я поделим.
--- Радвам се. -- казах и дръпнах.
Усетих лека влага по филтъра и си представих устните, които я бяха оставили там. Ръката му се докосна леко в моята, когато той отново взе цигарата. Явно бе намислил нещо, така че реших да го оставя да го каже сам. И ето че попита:
--- Джереми, как се отнасяш към искреността?
--- Какво за нея? -- попитах малко притеснено.
--- Имам предвид, важна ли е за теб?
--- Много. -- отвърнах мигновено. Така си беше.
--- Ти искрен ли си към мен? -- попита внимателно. Обмислих въпроса му.
--- Никога не съм те лъгал. -- излъгах аз, чувствайки се отвратително.
Той помълча малко.
--- Просто се чудех. -- отвърна най-сетне тъжно, понеже знаеше, че го лъжа.
Кимнах, неспособен да го погледна в очите и поех глътка от сухото питие. Той пак предложи цигарата, но аз кимнах отрицателно, не можех да я взема отново. Той сви устни и я угаси в пепелника.
--- Имам проблем със споделянето. -- признах искрено, без да имам предвид цигарата.
--- Да, виждам. -- каза той -- Надявам се някой ден да спечеля доверието ти.
Прехапах долната си устна. Чувствах се като хванат в ъгъла, макар да нямаше такова нещо.
--- Не става въпрос за доверието ми. -- опитах се обясня. -- По принцип не се доверявам почти никому.
Ето че без да се усетя още повече се оплетох.
--- Е... Виждам че ми се доверяваш достатъчно, поне колкото да ми признаеш това. -- отбеляза той съвсем сериозно.
Кимнах.
--- Странен си. -- облече той очевидното с думи. -- Но пък...
--- ...и ти си странен. -- довърших вместо него. Той ме изгледа озадачено. Усмихнах се за кратко и той ми отвърна със същото.
--- Не е лесно да се опознаят хората, а? -- засмя се той.
Тръснах глава и погледнах часовника си, сетих се и го попитах:
--- Хей, не трябваше ли да си намажеш глезена с онова чудо?
--- Ей, вярно, съвсем забравих. -- възкликна той и се изправи. Станах и аз.
--- Аз ще го взема, ти стой тук. -- предложих.
--- Добре, в раницата ми е. -- съгласи се той.
Изтичах горе до стаята ми, взех раницата му, отворих я и погледнах вътре малко гузно. Няколко тетрадки, цигари, портфейл. Разтърсих глава, грабнах тубата и бързо затворих ципа. Когато слязох, той излизаше от кухнята с ново питие.
--- Да не се напиеш. -- ухилих се.
--- Споко, няма. -- размя се, но сякаш и леко се засегна. Влязохме във всекидневната и му подадох тубата.
Той седна, повдигна контузения си крак и го опря на другото си коляно. Стоях до него и гледах краката му. Погледът ми сам се плъзна към слабините му; интересно, до самата ивица на късите шорти така и не се виждаше разлика в тена му.
Усетих, че ме гледа и уж случайно отместих очи и отпих глътка от чашата.
--- Доста е наедрял. -- осведоми ме той.
Изкикотих се непредпазливо, обсебен от задни мисли.
--- Кое? -- изпелтечих.
--- Глезенът ми. -- отвърна той.
--- А, вярно. -- възкликнах и се изчервих. Погледнах глезена му -- явно бе здравата натъртен; почувствах остра вина за "злополуката". Той се намести в търсене на по-удобна поза. Прехапах устна, чудейки са дали не трябва да му предложа помощта си. Той пак ме погледна.
--- Би ли... -- махна той неопределено с ръка.
--- Разбира се. -- отвърнах бързо и взех мехлема.
--- Благодаря. -- рече той.
Изцедих малко крем на дланта си и сбърчих нос от острата миризма. Като протягах ръце и поемах крака му имах чувството че треперя. Започнах енергично да втривам мазилото, изчервен и леко пиян. Без никой да казва нищо отместих крака му и го поставих в скута си. Той запали нова цигара.
Движенията ми добиха увереност, но не исках да срещам очите му и задържах погледа си върху спретнато изрязаните му нокти на краката. Ръцете ми стигаха до малко по-високо, отколкото се полагаше и отдадох това на алкохола. Почти несъзнателно се опитвах да стопя сантиметрите помежду ни.
--- Готово! -- най-после обявих, избърсах ръце в краката си и погледнах към него. Беше затворил очи, но не спеше.
--- Благодаря. -- прошепна тихо. Не отмести крака си от скута ми, само продължаваше да пуши мързеливо. Уискито в чашата му бе свършило, а котката се бе настанила на гърдите му.
--- Няма нищо. -- измрънках неясно. Протегнах се за дистанционното и пуснах музика. Тори Амос шепнеше нещо за Юпитер, а гласът й потрепваше.
--- Така се казва кучето ми. -- каза Томи. -- Юпитер.
--- Хубаво име. Харесвам "Хей, Юпитер". -- добавих аз.
--- Да... -- каза и дръпна от цигарата.
Гледах го и си мислех, това ли е любовта?
Едва ли някога ще мога да почувствам това, което чувствам. Хей, Юпитер, всичко е било съвсем, съвсем различно. А ти гей(весел/пъстър) ли си, или си син(тъжен)? Но защо всеки от нас да не тича към човека, когото усеща близък...
Песента свърши и за момент настъпи тишина, преди лазерът да се заеме със следващата писта.
--- Тя наистина го е обичала. -- каза най-сетне Томи, без да отваря очи.
Кимнах, влюбен в чувствителността и възприемчивостта му към музиката. Много хора са неспособни да разберат тази песен.
--- Да, трябва да е било ужасно болезнено за нея, когато той я е напуснал. -- потвърдих.
--- Любовта поначало е болка. -- измърмори той.
Съзнанието ми мигновено застана нащрек.
--- В смисъл? -- попитах предпазливо. Той не отвърна и изненадано осъзнах, че дишането му е дълбоко и равно. Как заспа само. Пресегнах се и нежно поразтърсих рамото му. Очите му се събудиха отново.
--- Я кой заспа. -- постарах се в гласа ми да не проникне нежност.
--- Да, денят беше дълъг. -- пое си въздух той. -- А и не съм свикнал много-много с алкохола.
Разумът ми се сби с чуствата ми. Той загуби битката и попитах:
--- Защо не останеш да спиш тук?
--- Сигурен ли си? -- попита той.
--- Разбира се...
--- Добре, тогава ще остана.
--- Оки, ставай тогава... Можеш да легнеш в моята спалня или в стаята за гости.
--- Бих искал да спя именно тук. Канапето е толкова удобно.
--- Сигурен ли си? -- усъмних се. Изключих музиката. Той отвърна:
--- Сигурен.
--- Добре тогава. Сега ще ти донеса чаршафи.
Отидох до сушилнята, взех няколко чаршафа и безжичния телефон, за да може да позвъни у тях.
Той пак беше заспал; спрях и се загледах в него. Изглеждаше толкова спокоен, толкова хубав, виждаше ми се толкова съвършен. Как копнеех да бъда част от света му, да споделя мечтите му... но това никога нямаше да се случи.
Въздъхнах, разгънах чаршафа и го покрих с него. Уверих се, че е завит добре, не исках да настине през нощта. Той се отмести леко, едва-едва отвори очи и сънливо измърмори:
--- Благодаря...
--- Пак заповядай... И ме извикай ако имаш нужда от нещо.
Изправих се стремително, обвзет от похот, обич и тъга.
--- Хей... би ли останал за малко? -- промълви меко. Погледнах го колебливо.
Отстъпих и отново седнах. Разтревожено попитах:
--- Нещо не е наред ли?
--- Не. Да. Просто имам нужда от приятел. -- каза той.
Прехапах долната си устна, развълнуван от признанието му. Прииска ми се и аз да имам смелостта да бъда толкова уязвим.
--- Тук съм, при теб. -- прошепнах.
--- Да... -- измънка -- Нали ще останеш?
--- Оки.
Хвана ме яд на алкохола. Стоях там, а той се връщаше към съня си. Гледах как изражението му се мени по пътя му през безсъзнанието; така ми се искаше да го разбирам. Запалих цигара и жадно поех дима. Измина някакво време, представа нямам колко точно...
--- Ако можеше да ме видиш сега, в този миг. -- прошепнах нечуто -- Моето истинско аз. Това загубено момче, което се разкъсва отвътре по теб... Той просто държи на теб. Не на себе си, не на някой друг. Само на теб.
Въздъхнах и се изправих. Чаршафът се плъзна и откри долната част на тялото му, изваяните му крака. За момент се вгледах тях, изпълнен със сексуално желание, но после тръснах глава. Това беше тъпо, не исках да се възползвам от беззащитния му унес. Наведох се, вдигнах чаршафа и отново го покрих, като го подпъхнах под стъпалата му.
Той внезапно изскимтя и пак се обърнах към него. Неспокойното му лице се кривеше по контурите и в прелитащите сенки на някакъв лош сън. Мрънкаше нещо неразбираемо. Поех нежно ръката му в моята, така ми се щеше някак да изгоня и двата кошмара. Защото любовта ми към него бе кошмар. Стоях до него и държах ръката му, докато страшният сън най-сетне остави лицето му на мира и си отиде, а аз тихо се надявах да успея да се преборя с моя.
Глава VIII
VIII. Видения в облаците
Продължението следва.
Ако желаете да получите кратка колекция от отговори
на често задавани въпроси (FAQ), изпратете ми писмо
с тема (поле 'относно') FAQ.
Коментарите са добре дошли и високо ценени.
[email protected].
Всякакви забележки относно съдържанието/оформлението на всичко, представено на този сайт, са добре дошли. За обратна връзка : [email protected]
Any remarks on the content/design of anything published on this site are welcome. Send comments to [email protected]