------------------------------------------------------------------------

Превод -- Дейвид Нортън, DaveNorton@OperaMail.com. Приятно четене от
негово име :-)
Преводът се посвещава на Дракончето.
Translated by David Norton, DaveNorton@OperaMail.com.

Настоящият адрес на автора Блугай е bluedistraction@aol.com.

Разказът *"Чувства"* е преведен и публикуван тук с разрешението на
автора на "Чувства" Блугай. Обръщайте се към него на адрес
bluedistraction@aol.com ако искате да се осведомите за авторските му
права. Правата за препубликуване на превода са непосредствено зависими
от желанията автора Блугай и от преводача.

Как да намерите оригиналния английски текст:
/~davenorton/feelings/.
Последните версии на превода в различни файлови формати са достъпни на
адреси /~davenorton/feelings/
и/или на ftp://ftp.asstr.org/pub/Collections/davenorton/feelings/

The *Feelings* story has been translated and published here with the
permission of its author Blueguy. Write him at bluedistraction@aol.com
including questions about copyright. The translation copyright depends
directly on the author's statement and the translator's statement.

How to find the English source: /~davenorton/feelings/.
The last translation revisions are available at
/~davenorton/feelings/
and/or at ftp://ftp.asstr.org/pub/Collections/davenorton/feelings/

------------------------------------------------------------------------


Дата: Неделя, 11 юни 2000 г. 01:46:01 по Гринуич
От: blue dude <blue_dude@hotmail.com>
Тема: Чувства VI

Добре, зная че измина доста време откакто изпратих глава V.
В последните няколко месеца през повечето време бях доста зает
(а известно време не бях и вкъщи), но все пак успях да напиша
няколко глави -- просто така и не намерих време да ги редактирам
и изпратя. VI е твърде бедна на събития, но следващите няколко
със сигурност компенсират това :-) Така че, бъдете с мен.

Както и досега, благодаря ви за подкрепата, момчета. Тя наистина
означава много за мен.

Е добре, ще ви оставям да четете :-) Така де, ако сте на повече
от 18.

Чувства VI.

------------------------------------------------------------------------


  Чувства


    от Блугай


      VI. Контузен

Звънецът извести края на обедната ми почивка. Врявата, настъпила след
инцидента с тортата, бързо се стопяваше, докато учениците изчезваха в клас.

Усещах се потиснат. Колебливо се приближих към масата на Томи и огледах
подноса му. Гледката на недовършения му обяд ме натъжи -- той сигурно бе
останал гладен. Въздъхнах и взех сандвича и кутията с Пепси. Купих му и
сладкиш с ясното съзнание, че май не би трябвало да правя това за него,
след като го видях с Ким да... Бързайки към клас, погледнах сандвича му.
Кашкавал и салата. Пфу. Е, значи и Томи не е дотам съвършен, дори се
усмихнах леко.

Крачех през опустелите коридори към стая 52, където класът на Томи
караше английска литература. "Хм, май не са съвсем опустели" -- помислих
си обезкуражен, виждайки как към мен тича Сам Нютън с грейнало от
ликуване лице. Той се занимава със "Сензацията" -- жълтата колонка на
училищния стенвестник. Най-голямата му мечта е да бъде сътрудник на
сериозно нюйоркско издание и да списва потресающи експозета за мръсната
политика. Меко казано не го харесвах, въмущаваше ме неуморната му жар да
пълни главите на цялото даскало с тъпи идиотщини. Никога не сме се
разбирали със Сам, но поддържахме спокоен неутралитет.

--- Хей, здрасти! -- изрече задъхано той, когато ме доближи. Сам беше
леко възпълен, и като че все бързаше нанякъде. Падаше си по бейзболни
шапки и очила с телени рамки, въпреки че очите му си бяха наред.
Странностите на личността му обаче не му пречеха да докопва почти всяко
момиче, което пожелае. Явно имаше дар слово и повечето от момичета
започваха да припадат още щом си отвори устата. Любимото му занятие бе
да се среща с някое наивно девойче за няколко седмици, да я изцеди и
после да я смаже, като я изтипоса във вестникарската си колонка. Всеки
намираше това за много смешно, стига да не е за негова сметка, разбира
се. Вниманието на Сам обаче не се ограничаваше до момичетата -- имаше си
маса врагове и сред момчетата. Беше ми пределно ясно какво се мъти в
главата му.

--- Здрасти. -- отвърнах неутрално.

И той продължи без никакви заобикалки, като едва ли не ми заповяда:

--- Кажи ми всичко за Невърс!

--- Томи? Какво за него? -- попитах спокойно. Той светкавично взе да
драска в бележника си.

--- Значи, викат му Томи. -- промърмори, като пишеше трескаво. --
Странно, аз май не съм го виждал изобщо.

--- Висок, рус, тих, -- изпуснах се с готовност, преди да успея да си
прехапя езика. "И е най-красивото момче на света", добавих наум,"А,
освен това е излизал с Ким Бекет. И ми разби сърцето. Става ли за
пасквил?<<Млад гей без родители си губи ума по омазани с торта приятел.>>"

Но Сам явно не си падаше по описанията.

--- Хубаво, разкажи ми за тортата. -- настоя той с нетърпение.

--- Торта? Каква торта? -- стараех да си придам възможно най-искрено
изненадан вид.

--- Аре бе, сцената в стола. Всички само за това говорят. Пък аз съм
изпуснал шоуто, щото бях в редакционната. -- добави той с тъга.

--- Амммми, съжалявам, май не мога да ти помогна за това. -- усмихнах се
невинно.

Той въздъхна с раздразнение и смръщи нос. Опитах се да променя темата.

--- Я кажи, ще има ли нова сензация тая седмица?

--- Аха -- отвърна отнесено той. -- Джеси Луис.

Я виж ти, я виж ти. Най-прясната жертва значи.

--- Вярно?! И какво за нея? -- проявих интерес.

Сам никога не се сдържаше да излее помията си в лицето на всеки навит
слушател.

--- Ами, -- рече той с тайнствена усмивка, наведе се към мен и прошепна
в ухото ми с дрезгав бас -- тя се намърдва в леглото с кафяв чорапогащник.

Мъъъка велика.

--- А стига бе! -- възкликнах и ужасено покрих устата си с ръка.

Сам се усмихна със задоволство и допълни:

--- Ще прочетеш това и останалото в "Сензацията"!!!

Да бе, как ще пропусна.

--- Можеш да се обзаложиш! -- обявих с готовност, въпреки че ми се повдигна.

Той се ухили още по-широко, наслаждавайки се на вниманието ми.

--- Както и да е, ако чуеш нещо за Невърс, знаеш къде можеш да го
докараш. -- върна се той отново на горещата си тема.

Абсолютно, право в задника ти, помислих си с отвращение. Не успях обаче
да му отвърна, защото в разговора се намеси един режещ, страховит глас.

--- И какво по-точно би желал да знаеш за него? -- гласът на Керън беше
отрова в концентриран вид. Тя изникна нейде иззад мен. Чудех се какво
беше успяла да чуе.

Сам обаче не се впечатли.

--- Майната ти, не говорех с теб. -- рече й той, явно в неведение за
кръвната връзка между Керън и Томи.

--- Не ми трябва разрешението ти, за да говоря! -- заяви му тя с
презрение. -- И бъди сигурен, че е моя работа, ако скапаняк като теб се
опитва да омаца с лайна братовчед ми! -- добави. Очите и светеха
невероятно синьо и студено.

--- Твоя... братовчед? -- преглътна Сам.

--- Точно така. Поизследвай малко нещата, преди да почнеш да си пишеш
материала! -- посъветва го Керън.

--- Аз не знаех... -- всички се плашеха от наежена Керън.

--- Вече знаеш. Така че, предупреждавам те: да не съм видяла и дума за
това в патетичната ти пародия на вестник. Ясно ли се изразих?

--- Да, мадам. -- промълви Сам.

--- Хубаво. А сега чупката. -- сложи тя край на разговора.

--- Доскоро, Джереми. -- изрече той преди да се изнесе.

--- Чао, Сам. -- отвърнах, донякъде съжалявайки го.

Керън гледаше гневно след него за малко, преди да се обърне към мен.

--- Благодаря. -- рече просто тя.

--- За какво? -- попитах изненадан.

--- За това, че защити Томи. -- отвърна меко.

--- Не го защитавах, просто не исках да коткам Сам. Не го харесвам особено.

Керън се усмихна и каза:

--- Добре де, както и да е. Радвам се, че не се намеси в обедното
изпълнение. Томи се нуждае от почивка сега, а това никак не би му
помогнало. Надявам се Сам да не посмее да влоши нещата.

--- Какво смяташ да правиш с Кими? Тя надроби цялата тази каша. --
подхвърлих колебливо.

Керън въздъхна и отвърна:

--- Нищо. Разбирам проблема и не бих казала, че я виня за стореното.
Самата аз бих постъпила по същия начин, ако не и по-лошо.

Това мигновено събуди интереса ми, но тя не ми остави възможност да
попитам нищо.

--- Гладен ли си? -- попита, гледайки храната в ръцете ми. Изчервих се.

--- Аммми... да...

Тя повдигна вежда.

--- Не знаех, че си падаш по кашкавал със салата. Забележителна
комбинация, няма що, но и Томи си пада по нея.

--- Така ли? Е, явно това ни е обща черта. -- казах невинно.

Тя се усмихна и додаде:

--- Знаеш ли, той те харесва.

--- Кой? -- попитах, сърцето ми забърза.

--- Томи. Каза ми, че си точно момче. Не че аз не го знаех де.

--- А, добре. -- промърморих и отново се изчервих. Осъзнах, че тя за
пръв път ми казва нещо хубаво.

--- Мамка му, закъснявам за час. -- възкликна Керън.

--- Да, по-добре и аз да вървя. Доскоро.

И преповтаряйки си разговора ни, забързах към класната стая. Той ме
"харесва"? На мен пък никак не ми се струваше така. Освен това, трябваше
да призная че Керън всъщност май не е толкова лоша, поне за момиче.
Странно колко различно започват да изглеждат хората като започнеш да ги
опознаваш. Надявах се, че възприятието ми за Томи няма да се промени
когато... ако... започна да го опознавам по-добре. Но в себе си знаех,
че промяната е неизбежна.

За моя изненада, той не беше в час. Реших и аз да пропусна моя, за да го
потърся. Предполагам, че -- въпреки сцената в стола -- просто имах нужда
от приятел, също както и той.

В библиотеката нямаше никой, физкултурният салон също бе пуст. След като
погледнах и край паркинга, реших да проверя и старите тоалетни в
далечния край на училищния комплекс. Те се ползваха рядко, понеже бяха
от другата страна на футболното игрище. На учениците беше забранено да
влизат вътре, освен когато имаше мач или при други особени случаи.
Съмнявах се Томи изобщо да знае за тях. Вратата на мъжкото отделение бе
отворена -- неотдавна някакви бяха счупили бравата и никой не се сещаше
да я оправи. Лампите не светеха, вътре сякаш нямаше никой. Клекнах и
започнах да проверявам затворените кабини. В последната определено
открих някого. За да ми разбие сърцето отново.

--- Томи? -- попитах меко и почуках на вратата.

Никакъв отговор.

--- Ти ли си бе, човек? -- опитах още веднъж внимателно.

--- Махай се, Джереми. -- най-сетне отговори гласът, който не бих могъл
да сбъркам с друг.

--- Хей... -- казах, опитвайки се да накарам гласа си да се усмихне.

Тишина.

--- Донесох ти малко да хапнеш. -- продължих, като поднесох яднето под
вратата.

--- Благодаря. -- рече той.

--- Виж, ако искаш да поговорим...

--- Не, не искам да разговарям с теб. Остави ме на мира.

Прехапах устна. Казах:

--- Знаеш как да ме откриеш, ако си промениш решението.

"Обичам те", добавих тъжно в себе си и излязох.

***

--- Ким, чакай малко! -- извиках, следвайки приятелката си. Тя продължи
да върви все едно не ме чува.

--- КИМ!! -- изкрещях с всички сили, и то точно в момента, в който
директорът излезе от една от стаите. Той пак ме погледна, но не каза
нищо. Не се изненадах -- учителите бяха на погребението на нашите и
всички се отнасяха с мен като че съм от стъкло или от сорта.

Усмихнах му се невинно и се затичах по коридора. Най-сетне я настигнах.

--- Кажи ми, моля те. Всичко живо за това приказва, искам да знам. --
оправдах се. "Искам да знам", ебаси глупостта.

Ким ме изгледа подозиращо.

--- Наистина ли не знаеш? -- попита тя най-накрая.

--- Не, откъде да знам? Така де, трябва да е нещо сериозно, иначе защо
ще стигаш чак дотам? -- опитах се да потисна изражението си при спомена
за изцапаното лице на Томи. Буквално идеално за ядене.

--- Хубаво, ще ти кажа после. -- тя отново ме изгледа със съмнение и си
тръгна.

--- Мамка му! -- процедих разярено.

Обърнах се и се озовах лице в лице с Джейсън. Простенах. Цяла сутрин
успешно избягвах лапите на г-н Гестапо, но явно накрая ме спипа.

--- Здрасти, пич. -- произнесе ведро той.

--- Здравей. -- измънках, вече губейки търпение. Но явно на него това не
му пречеше. Той само се усмихна.

--- Изглеждаш ядосан, какво има?

--- Нищо! -- излаях. Чуствах се като вулкан пред изригване. Той премигна
и опита отново като предложи:

--- Какво ще кажеш да си поговорим малко?

--- Не искам. Остави ме на мира. -- измърморих в отговор. В главата ми
прелитаха картини от обедната случка.

--- Добре. Твоето да бъде. -- въздъхна той, предавайки се. Почувствах се
гадно, задето не му казвам за чувствата си към Томи, но наистина не бях
готов да го сторя. Имах си достатъчно проблеми със собственото си
положение в цялата история. Обещах си обаче да споделя с Джейс всичко
веднага щом назрее момента.

--- Какво ще имате сега? -- попитах по-спокойно.

--- Скапана алгебра, пич. -- простена той. Усмихнах се на себе си. Бях
чувал тази реплика многократно.

--- А ти? -- осведоми се той.

--- Скапано физическо, пич. -- отвърнах, стараейки се да докарам
собствения му тон. Той се усмихна и ме сръга отстрани. Усмихнах се и аз.

--- 'Айде, момчета, 'айде, 14 минути остават само. -- извика любимият ни
тренер Стивън. Проклинах го наум, докато дробовете ми крещяха за глътка
кислород. Идеята му за лека "разгрявка" се заключаваше в галоп по
пистата в продължение на 20 минути, като че сме зайци. Последното ми
истинско упражнение трябва да е било когато съм излизал от тялото на
майка ми. Ще рече, преди почти 18 години. Някогашните ми посещения в
залата изобщо влизат в сметката, понеже бяха по-скоро с естетически
подбуди. Въпреки че тогава не ми пукаше особено как изглеждам.

Само след няколко минути се чувствах изтощен и останал без дъх, така че
малко понамалих. Даскалът -- разбира се -- веднага ме видя.

--- 'Айде, Маркс, размърдай си задника. -- изкрещя той. -- Тичаш ли или
разглеждаш пейзажа?

Не му обърнах внимание и позволих на изтерзаните си дробове да си
починат малко. Бях избрал физкултурата, която ми се стори най-лека --
"Обща физическа култура и здраве". Тогава разбира се още не знаех, че
той се води от побъркания сержант. Ускорих леко и задържах така, докато
най-сетне не чух проклетото извирване за край на тичането. Приближихме
се към него като овце.

--- Добре момчета, време е да понапрегнете мускули. -- почна да обяснява
той.

Отдръпнах се по-назад в тълпата и се заех да поразтегна краката си,
мечтаейки си часът да свърши по-скоро.

--- Момчета, имам новини за вас. -- обяви той като се поуспокоихме.
Тренер Джо и аз решихме да слеем моята и неговата група за днес, така че
да сравним физическите способности и уменията ви.

Направо се задавих. Е, поне трябваше да му се признае, че се старае
човекът, макар че наскоро никой не се беше юрвал да раздава спортни
стипендии точно в нашата група.

--- Групата на тренер Джо скоро ще се присъедини към нас. Всеки от вас
ще се комбинира с ученик от тях и ще работи заедно с него. -- продължи
учителят. -- Това *не е* състезание, а само малко упражнение, което ще
ни позволи да сравним общо силните и слабите страни на двете групи.
Надяваме се и двамата да извлечем полза от този опит и да преценим как
да подобрим работата в групите си. Нещо неясно?

Групово "не".

--- Добре. -- обобщи той. -- Ето ги и тях.

"Да заповядат." -- рекох си наум. Тупнах на тревата и скоро се отнесох в
мисли.

Нещата се усложняваха с всяка секунда. Искаше ми се просто да мога да
обичам Томи, без да се притеснявам от това че Ким иска да му строши
главата, или че Джейсън ще се хвърли от някоя скала. Знаех, че никога не
ще имам Томи, знаех и че трябва да се държа по-далеч от него, но дори
това ми се виждаше просто невъзможно; Изпадах във все по-безобразни
ситуации, които изобщо не можех да направлявам. Какво, по дяволите, им
ставаше на всички? Нима аз бях единственият здравомислещ наоколо? И
какви са тия загадки на всяка крачка -- като че всички наоколо знаеха
какво и защо става, освен мен. И защо, да го вземат мътните, той не иска
да разговаря с мен?

--- Джереми, смяташ ли да участваш или не? -- нетърпеливо попита тренер
Стивън.

--- Ами да, ако се налага. -- отвърнах неохотно, гледайки към океана.

--- Хубаво. Това ще е твоят партньор. Май само вие останахте
неокомплектовани.

Въздъхнах вбесено и вдигнах поглед. Опулих се: тренер Стивън държеше
ръката на Томи вдигната, като че да беше награда.

Томи не изглеждаше и на йота по-щастлив от мен самия. Мамка му, ебаси
късмета, тъкмо за капак на целия ми шантав ден.

--- Познавате ли се? -- попита тренерът. Никой обаче не му отвърна.

--- 'Айде де, да или не? -- настоя той. Пак тишина. Томи ме погледна
несигурно. Отвърнах му с израз на отегчение.

Тренер Стивън въздъхна нетърпеливо и се отргли към средата на пистата.
Продължих да гледам Томи отвисоко, докато той най-после се обърна и
последва учителя. Поех подире му, готов да сритам нечии ръце.

--- Е, момчета, първото ни упражнение е просто надбягване. Единият от
всяка двойка ще тича по овалната писта с топка в ръце. Другият ще бяга
срещу него, в обратата посока. Като се срещнат, първият подава топката
на втория. Обиколките ще бъдат две, така че всеки от двамата ще получи
топката веднъж и ще я подаде веднъж. Печели този, който стигне финала пръв.

В този момент за малко да избухна в смях. Абе какво му имаше на този човек?

Томи продължаваше да ме гледа неуверено. Срещнах погледа му и се
усмихнах агресивно, после взех топка и се отправих към стартовата линия.

Тренер Стивън наду свирката и аз затичах по пистата, пресмятах какво да
правя, и ето че с Томи се срещнахме. Сърцето ми спря за миг, преди да
взема решението. Това беше война.

Тичах към него; той протегна ръце.

--- Дръж! -- извиках преди да изстрелям топката, целейки се в лицето му.
Той се сви и топката мина покрай тялото му без да го засегне.

--- Сори! -- извиках му невинно и се втурнах по пистата.

Наслаждавах се на сцената. Погледнах през рамо -- Томи гонеше топката
извън пистата. Преминах на по-мързеливи обороти.

Скоро Томи отново влезе в полезрението ми с топката, носейки се по
пистата като гръцки бог.

--- Ето! -- призова ме той. Протегнах ръце, решен да хвана топката. Томи
подхвърли топката към земята и леко я подритна. С ужас успях за момент
да съзра как проклетото нещо се мярна под краката ми преди да мога да
реагирам.

Подскочих тромаво и тежко се сгромолясах като камък на тревата. Страните
ми пламнаха от срам, изправих се тъпо и се огледах за поражения. Нищо,
само няколко драскотини по коляното. Притворих очи и довърших проклетата
обиколка. Пристигнах на финала невъзможно последен.

--- Съжалявам за станалото, пич. -- извини се Томи престорено. -- Добре
ли си?

--- Добре съм. -- процедих през зъби. Направо ми кипеше.

--- Добро изпълнение, момчета, с изключение на някои изключения. --
намеси се тренер Стивън, гледайки ни озадачено. Усетих върху себе си
погледа на Томи, но се направих че не го забелязвам.

--- Следва още по-лесно упражнение. -- учителят продължи да нарежда
въодушевено. -- Просто трябва да бягате с партньора си и да подритвате
топка помежду си. Както ви дойде. Да започваме. Спирате като свирна. --
и той плесна два пъти с ръце.

Затичахме заедно с Томи, подавайки си топката един на друг. Опитвах се
да се съсредоточа върху топката, но в главата ми все се мяркаха сцени от
купона. При това ритниците ми ставаха все по-силни. Накрая се наложи да
гоня топката при паркинга, когато тренерът най-сетне изсвири. Гневът ми
закипя, докато гледах как Томи бавно и нехайно върви към групата. Когато
стигнах при тях, вече бяха започнали следващото упражнение.

--- Радвам се да те видя сред нас, Джереми. -- гадно отбеляза тренер
Стивен, докато гледах втренчено в Томи. Той се усмихна невинно и изрече:

--- Извинявам се, никога не съм бил добър с топки.

--- Имаш шоколад по брадичката. -- изстрелях подигравателно. Томи
отмести поглед с наранено изражение.

Сега бе ред на тренер Джо:

--- Следва силово упражнение. Брайън и Тим, елате.

Тия двамата почти не ги познавах.

--- Така. Тим, ти легни по гръб. Точно така. Сега вдигни крака право
нагоре. Сега, Брайън, застани на пръсти и отпусни тялото си върху
краката на Тим. Точно така, момчета, браво. Тим, свий леко крака, но се
старай да удържаш Брайън. Браво, момчета, справяте се прекрасно. Така.
Искам всички да направят това упражнение.

Той сериозно ли говори?

Доближих се до Томи и му казах да легне на земята. Той не се опита да
спори. Носеше черни шорти и тясна тениска, вече леко напоена с пот,
която еротично тъмнееше по гърдите му.

Той бавно се отпусна на земята. Слънцето блестеше в жълтите му коси и ги
караше да приличат на вихър от мръснозлатни нишки; протегна ръка, за да
се подпре -- без много мускули, леко поръсена с руси косъмчета.

Лицето му беше леко поруменяло от упражнението и очите му контрастираха
на този фон, сияеха със синята си красота, пренебрегваха бариерата,
която се опитвах да издигна, както ножът преминава несмутен през масло.
Опитвах се да не виждам целувката на розовите му устни, които изглеждаха
толкова меки и сочни и извикваха в мен представата за сладка череша...
Едва забележим прах от необръснати косъмчета над горната устна на
лицето, което сякаш неуверено преминаваше през браздата между
недосегнатата младост и по-знаещата, по-сексуална зрялост. Томи сякаш
загубваше невинността си -- за кратката секунда, в която погледът ми се
плъзваше надолу по дългите загорели крака, в която пиех от изваяната им
сила и мъжествени извивки.

Погледнах отново към лицето му. Взираше се в мен през дългите тъмни
клепки. За няколко мига приех погледа му и цялата болка на последните
дни сякш се изпари в топлината му. И след това почти му се усмихнах.

Той внезапно отмести очи и аз последвах погледа му. Ким гледаше към нас
от една от пейките. Нещо в мен спря за миг и моментът загина. Тъмен
облак засенчи съзнанието ми.

--- Ще започваш ли или ще лежа тук цял ден. -- изстреля той. Опитах се
да прикрия болезнените си чувства.

--- Ти няма ли най-после да си вдигнеш краката бе, идиот. -- изсъсках му
в отговор.

Той повдигна краката си и погледът ми случайно попадна в шортите му.
Шортите леко се отдръпнаха и линията на белите му, стегнати по изивките
на дупето гащета проблясна. Опитах се да усмиря дъха си. Наведох се леко
напред, подпрях се на краката му и започнах да натискам надолу.

--- По-силно. -- каза Томи. Натиснах повече.

--- По-силно. -- повтори той. Облегнах върху му цялата си тежест, усещах
как силните му крака се огъват.

--- По-силно! -- каза той. Поставих колебливо ръце на прасците му: той
не възрази. Бяха невероятно стегнати и гладки, едва покрити с нежни
косъмчета; ръцете ми се плъзнаха по горещата, влажна кожа, затова
пристегнах хвата си, стараейки се да не обръщам внимание на оживлението
в слабините си. Натиснах краката му с колене.

Без да спирам натиска, погледнах надолу към Томи, той се разгорещяваше
все повече и повече, а аз вдишвах сладкия аромат на потта му. Той
постави ръце зад тила си и аз се втренчих в мищниците му. Затвори очи;
от напрежение оголи стиснатите си зъби, удържаше тежкия ми натиск.
Започнах да се тревожа да не би да го нараня. Но се случи друго.

Томи изпръхтя шумно. Усетих ясно как краката му се сключват под мен към
земята. Загубил равновесие преди изобщо да осъзная какво става, тупнах
право отгоре му. Брадичката ми се удари в рамото му. Бях твърде зает с
изпотените ни, преплетени крайници, за да предприема нещо преди да се
ударя със слабините си в десния му крак. Изчервих се жестоко и скочих на
крака, като при това усетих гръдния му кош.

Някакви хлапета се разкискаха, дочух и няколко тежки хилежа, докато се
опитвах да си върна равновесието, целия плувнал в страст. Поех дълбоко
дъх, погледнах към Томи и присвих очи.

--- Тъпанар, за какво ти беше това! -- изръмжах, стараейки се да потисна
неистовия изблик на хормони.

--- Не исках, съжалявам, не исках да паднеш -- прошепна той, без да
помръдва от странната поза.

--- Не си искал 'га ме няма! Цяла сутрин ми държиш мерника! -- обвиних го.

--- Това не е вярно, ти се опитваше да ме натириш. -- рече той и
продължи. -- Извинявай, пич, не предвидих това.

Не предвидил... "Не си предвидил кое?" -- опитах се да си представя, но
отместих мисълта настрана.

--- Браво на тебе. Следващия път като решиш да се гавриш, си вземи
гумена кукла за целта.

Той не отвърна веднага. Но когато проговори не повярвах на ушите си:

--- Господи, Джереми, защо ме мразиш толкова? -- прошешна той, втренчен
в земята. Сърцето ми отново потъна. Нима наистина го мислеше? Нищо ли не
е разбрал?

Не знаех какво да кажа, почувствах съцето си меко, сложих ръка на рамото
му. Той ме погледна съсредоточено и в този момент нещо се случи помежду
ни; изминалата седмица се разтваряше в паметта ми, остана само
стеснителния му поглед от първия ден в кафенето. И мигът отлетя.

Учителят се развика да направим няколко обиколки по пистата. Магията
изчезна.

--- Просто стой по-далеч от мен. -- набързо каза Томи, отмествайки
ръката ми от рамото си. Обърна се и се затича към пистата. Разтърсих
глава и го последвах, забравил всякаква гордост и самоуважение.

--- Хей! -- извиках по него, пълен с желание да го измеля, да му избия
глупостите от главата и едновременно с това да го усмиря с целувки. -- Хей!

Той не ми обърна внимание, само ускори ритъма; На свой ред и аз увеличих
скоростта си -- двама летящи по пистата маниаци. Не можех обаче да го
докопам, понеже всеки път щом го доближавах, той изнамираше и впрягаше
нова енергия и се откъсваше. Останалите вече бяха под душовете, наистина
останахме само двамата. Треньорите се разтапяха от щастие, докато
пистата летеше под нас -- смятаха, че това е една приятелска надпревара.

--- Давай, Джереми, давай! -- крещеше тренер Стивън истерично, направо
се напишка в панталоните. -- Знаех си, че можеш! ДАВААААААААЙ!

Другият даскал викаше за Томи, разбира се.

Точно когато се канех да се предам, Томи падна на земята и се претърколи
току пред мен, при което силно удари крака си. Извъртя се по гръб,
прегърна крака си и изкрещя ужасяващо.

Бързо коленичих до него.

--- Добре ли си? -- попитах разтревожено, чувствайки невероятна вина.

--- Майната ти! -- простена той, гърчейки се от болка.

Треньорите довтасаха преди да му отговоря.

--- Господи, това си беше яко падане, Томас! -- рече Стивън -- Дай да
видя. Стига си хленчил де.

Стоях тъпо, ревниво гледах как Стивън прокарва ръце по тялото на Томи,
по гръдния му кош, по краката му. Томи изохка, когато треньорът стигна
до десния му глезен.

--- Май си го навехнал, момче. -- обяви даскалът. Погледна ме и нареди:
-- Джереми, помогни на Томас да се изправи и го отведи в лечебницата.
Вероятно не е нещо сериозно, но не бих искал някой разгневен родител да
държи училището отговорно за случилото се. Това определено беше някаква
ваша напревара. -- добави той, едва сдържайки удовлетворението си. -- Ще
ми се по-често да работите така сериозно. Ако си го поставите за цел,
можете и в отбора да влезете.

И той се оталечи, сияещ от щастие, а аз гледах зяпнал подире му.

Тренер Джо само разроши косата на Томи и се отдалечи към тренер Стивън.

Наведох се, поех ръцете на Томи и му помогнах да стане. Като стъпи на
десния си крак, той леко потрепна.

--- Леко, леко. -- казах, -- Не стъпвай на тоя крак бе, пич.

Томи не отвърна нищо и заподскача към лечебницата.

--- Остави ме да ти помогна. -- предложих, поемайки ръката му.

Той ме изгледа кръвнишки.

--- Ще се справя сам, благодаря.

Това /съвсем/ ме издразни.

--- Както щеш. -- измърморих и поех пред него към лечебницата.

--- Само ти е навехнат глезена, хубавецо! -- напевно изрече дебелата
сестра, докато Томи се изправяше. Тя му подаде една тубичка. -- Ще го
мажеш с това три пъти дневно и за нула време ще си на крака.

--- Ъмммм, благодаря. -- рече той срамежливо и се обърна да си ходи.

--- Удоволствието е мое, красиво момче. -- усмихна му се сестрата, а на
мен ми хвърли вопиющ поглед. Върнах й го подобаващо.

--- Я кой се изчервява. -- прокоментирах като излязохме. Той не каза
нищо и аз въздъхнах. -- Знаеш ли, можеше поне да ми благодариш, че
дойдох тук. Да се правя се на Флорънс Найтингейл заради едно
неблагодарно говедо е далече от идеята ми за приятно изкарване.

--- Сам си си виновен. -- обвини ме той. -- казах ти да стоиш по-далеч
от мен.

Опитах се да не обръщам внимание на сладкия аромат на дъха му и се защитих:

--- Може би. Но може би нищо от това нямаше да се случи, ако си беше
маправил труда да чуеш какво искам да ти кажа.

--- Не ме интересува какво искаш да ми кажеш. А сега изчезни. --
приключи той разговора.

Въздъхнах безизходно. Гледах го как куца към съблекалнята си. Какво, по
дяволите, ми става? Предполага се да го избягвам, а какво се получава?
Седя тук и го моля да му помогна. Да върви в ада, реших, и се изметох от
сградата.

Подкарах колата към "Синьото кафене", копнеейки за чаша кафе и
спокойствие. Може би щях да успея да успокоя топката и да се посъвзема.

Тъкмо довършвах питието си, когато Томи се довлече в заведението. За
момент си спомних първата ни среща. На същото това място, само преди
седмица. Не можех да повярвам, че са изминали само седем дни откакто го
съзрях за пръв път.

Гледах го как се бори със съдовете за храна и другите неща, чудех се за
какво са му притрябвали. Още повече, как смята да носи всичко това?
Когато продавачът приключи сметката му и постави нещата в хартиени
пакети, Томи най-сетне ме забеляза. Погледът му остана непроницаем. Той
го отмести и аз озадачено го гледах как се мотае с пакетите, опитвайки
се да стигне до вратата. Приближих се до него и без да изрека дума,
отворих вратата. Той промълви:

--- Благодаря ти.

--- Пак заповядай. -- отвърнах хладнокръвно и се отправих към колата си.
-- искаш ли да те закарам?

Той се поколеба, но отвърна:

--- Не, добре съм, благодаря ти все пак.

Инат, инат...

--- Не се дръж глупаво. Нека те откарам у вас. Контузен си. --
отбелязах, като че той падаше от Марс.

--- Ще оживея. -- повтори той твърдо.

--- Томи, току-що си навехна глезена, за Бога. Нека те откарам у вас. --
хрумна ми, че за пръв път го наричам с това име.

--- Виж, стига си се притеснявал. Не е далече.

Присвих очи; нещо в мен се скъса. Това беше идиотски глупаво. Внезапно
се пресегнах, грабнах пакетите от ръцете му и ги сложих в колата. Без да
обръщам внимание на простестите му, отворих вратата и го набутах вътре.

--- Какво си мислиш, че правиш! -- изкрещя той ядосано, докато заемах
шофьорското място.

--- Млъквай. -- отвърнах и изведох колата назад от гнездото за паркиране.

--- Пусни ме веднага! -- по детински закрещя той, без да може да се
справи с вратата. Усмихнах се пряко себе си. Сладур. Излезе от кожата
си. Когато най-после млъкна, обърнах се усмихнато към него:

--- Свърши ли?

--- Струва ми се... -- отвърна намусено.

--- Хубаво. Къде живееш?

Тишина.

--- Е добре, тогава идваш вкъщи. -- осведомих го дразнещо. -- Сложи си
колана.

Той не възрази.


------------------------------------------------------------------------


Глава VII

VII. Проникване

Продължението следва СКОРО.

Ако желаете да получите кратка колекция от отговори
на често задавани въпроси (FAQ), изпратете ми писмо
с тема (поле 'относно') FAQ. Имам предвид някои въпроси, които
ми задават често относно самия мен.

Коментарите са добре дошли и високо ценени.

Blue_dude@hotmail.com.

------------------------------------------------------------------------

Всякакви забележки относно съдържанието/оформлението на всичко,
представено на този сайт, са добре дошли. За обратна връзка :
DaveNorton@OperaMail.com <mailto:DaveNorton@OperaMail.com>

------------------------------------------------------------------------

Any remarks on the content/design of anything published on this site are
welcome. Send comments to DaveNorton@OperaMail.com
<mailto:DaveNorton@OperaMail.com>

2002/08/15 05:23:47