Превод -- Дейвид Нортън, DaveNorton@OperaMail.com. Приятно четене от
негово име :-)
Преводът се посвещава на Дракончето.
Translated by David Norton, DaveNorton@OperaMail.com.
Настоящият адрес на автора Блугай е bluedistraction@aol.com.
Разказът *"Чувства"* е преведен и публикуван тук с разрешението на
автора на "Чувства" Блугай. Обръщайте се към него на адрес
bluedistraction@aol.com ако искате да се осведомите за авторските му
права. Правата за препубликуване на превода са непосредствено зависими
от желанията автора Блугай и от преводача.
Как да намерите оригиналния английски текст:
/~davenorton/feelings/.
Последните версии на превода в различни файлови формати са достъпни на
адреси /~davenorton/feelings/
и/или на ftp://ftp.asstr.org/pub/Collections/davenorton/feelings/
The story *"Feelings"* has been translated and published here with the
permission of its author Blueguy. Write him at bluedistraction@aol.com
if you want to know more about his copyrights. The translation copyright
depends directly on the author's statement and the translator's statement.
How to find the English original:
/~davenorton/feelings/.
The last translation revisions are available at
/~davenorton/feelings/
and/or at ftp://ftp.asstr.org/pub/Collections/davenorton/feelings/
------------------------------------------------------------------------
Дата: Петък, 23-ти Юли 1999 г. 18:54:57 Tихоокеанско лятно време
От: blue dude <blue_dude@hotmail.com>
Тема: Чувства V
Този разказ е предназначен за публикуване
изключително в архива Нифти --
моля, уважавайте решението ми.
Обичайните предупреждения остават в сила.
Благодаря ви за подкрепата, момчета!
Можете да ми пишете на blue_dude@hotmail.com
23-ти юли 1999 г.
------------------------------------------------------------------------
Чувства
от Блугай
V. Трима са много
Залюлях се слепешком към колата без да обръщам внимание на виковете на
Джейсън от къщата. Ключовете един след друг отказваха да отворят.
"За теб съм просто един непознат? Много тъжно. А си мислех, че съм ти
приятел..." -- прошепна Томи в съзнанието ми.
--- Затваряй си устата! -- измънках, задъхан и изтерзан.
Най-сетне ключалката изщрака; рязко отворих вратата. Джейсън беше
излязъл от къщата и тичаше към мен. Гласът му ме достигаше провлачен,
като от изтощен касетофон; все още беше по бельо въпреки студа. Срещнали
безпощадния въздух, виковете му някак се замъгляваха.
Превъртях ключа за запалването и грубо форсирах мотора. Дадох на заден
точно щом Джейсън стигна до мен; той потупа по прозореца, но не
реагирах, гледах право напред. След секунди вече бях далеч; боях се да
погледна в обратното огледало, да не би да срещна вперени в мен сините
очи на Томи.
***
Когато наближих към къщи, по хоризонта вече се посипваше светлик.
Замаяно подкарах автомобила по виещите се завои на стръмния хълм. Лъчите
на утрото се отразяваха меко о вълните на мъртвешки тихото море и го
караха да блещука. Бях шофирал без посока с часове без никаква мисъл в
главата, когато изведнъж осъзнах че се съмва. Не че у дома някой щеше да
се разтревожи...
Паркирах колата зад къщата и излязох. За момент се взрях в океана,
опитвайки се да се разтворя в безбрежния му, вечен покой. Напразно.
Изминалата нощ щеше ме преследва навярно цял живот.
Изгаряйки в светлината на деня, луната започваше да изтлява. Морският
хоризонт оставаше възтъмен, а от вълните се издигаше ранна мъгла и
рисуваше в небето причудливи образи.
Затворих леко очи. Махни се... просто... остави ме на мира...
Въздъхнах. Реших да сляза на плажа.
Тихите вълни отразиха едва-що родените лъчи на слънцето и морето
заискря. Сетих се за приказката, която баща ми разказа в една някогашна
сутрин. Слизахме с него на плажа всяка вечер да си поговорим "по мъжки",
както обясняваше на майка ми. Всъщност в повечето случаи той ми
разказваше разни наивни историйки, които винаги ужасно много ми
харесваха. Тая за която сега си спомних ми беше любима, въпреки че
никога не я повтори. Беше в последния ми учебен ден в началното училище,
преди да "остарея твърде много" за приказките му. Тогава за последен път
слязохме заедно тук.
Историята разказваше как всяка сутрин при изгрев слънчевите лъчи се
отразяват в малки капчици злато, за да дарят океана с живот.
--- Виждаш ли, фъстък... океанът е обич -- казваше той и се усмихваше на
смаяното ми изражение. -- a аз винаги ще те обичам.
--- Повече от океана? -- попитах невинно. Очите му помръкнаха
обезпокоително за момент.
--- Да, юнако. Повече от океана. -- той ме прегърна силно и прошепна в
ухото ми -- Никога не се страхувай да обичаш.
Мамка му!
Предусетих го още преди да започне. Дишането ми бързо се учести докато
вече не можех да си поема дъх; Някъде в гърдите ми се породи болка,
която бурно се разрастна, разкъсвайки цялото ми същество, за да се
превърне във вряща стихия от изгарящи емоции, за да помете с
разрушителна сила всяка фибра на душата, ума и тялото ми. Крехкият щит
от самообладание, който ревностно пазех сякаш от векове, сега се
сгромоляса само в едно мигване на окото -- за да отстъпи пред
най-неописуемата болка която някой би могъл да си представи.
Сгърчих се в опит да удържа в бент всеобхватната агония. Стенех и
стисках очи до крайност за да я превъзмогна. Напразно. Стихията вече
беше неудържима; Само поех задавено дъх и я оставих да се разлее; усещах
как болката ме поглъща, как завладява ума и тялото ми; откъслечни
картини от минало, настояще и може би бъдеще проблясваха в главата ми. С
тих хлип оставих сълзите да рукнат свободно; да попарват страните; да се
стичат към брадичката и давещото ме гърло; задушавах се. Тогава сякаш
нещо се отприщи и аз се разридах буйно, без срам; исках начаса да
забравя всичко, всичко; раменете ми се тресяха неконтролируемо. За
няколко мига изглеждаше като че това ще продължава вечно и тогава то
започна да отшумява.
--- Мамка му -- успях да изскимтя жаден за дъх, щом болката поутихна
леко. А после силно, и още, и още по-силно, изправил се рязко на крака
закрещях към морето, проклинайки цялото си съществуване.
Когато най-после млъкнах гърлото ми гореше. Изхлипах за последно и се
сринах на пясъка, напълно изтощен.
Не зная колко време съм лежал така, неспособен да се движа и да мисля.
Минути, часове? Съзнанието ми беше съвсем празно. Най-после имах утехата
на лелеяната безпаметност. Сигурно нямаше да забележа ако ще и плажът да
се беше подпалил.
Нима е възможно любовта да роди такава болка? "Най-прекрасното нещо на
света", опората на толкова много хора... та на нея изобщо не й пукаше за
страданието ми. Е, момчета и момчета (и всички помежду им и отвъд
тях)... ей ви я на... любовта. Егати отвратителната история. Направо ми
идеше да си завра главата в пясъка.
Нечии пръсти нежно погалиха ръцете и врата ми и нежно се заровиха в
косата ми.
--- Джереми... Баси... -- прошепна Джейсън. Гласът му беше съвсем
нереален, макар че беше коленичил до мен. Не казах нищо.
Джейсън най-сетне постави ръце на раменете ми и ме разтресе леко.
Продължавах просто да гледам напред.
--- Търсих те цяла нощ. Какво стана, Джей? -- попита ме нежно -- Джереми?
Разтърсих глава, най-сетне извлечен от унеса си. Не можех да говоря.
Джейс се вгледа в мен с очи изпълнени с тревога, може би дори страх.
Отворих уста, но не можах да кажа нищо. Усещах по кожата си полепналия
по пътечките на сълзите изсъхнал пясък. Със сигурност съм бил трогателна
картинка.
Сякаш непроницаем облак се беше разположил в съзнанието ми. Не можах да
направя нищо. Колкото и да ми се искаше да отвърна на Джейсън, не можех
да издам дори подобие на звук.
Потръпвах, усещайки мекия натиск на песъчинките по лицето си, докато го
напрягах в опит да изрека нещо.
--- Просто... партито... и... -- изхриптях и пак се задавих.
--- Шшшшт, всичко е наред -- промълви Джейс. Седна до мен, притегли ме в
ръцете си, прегърна ме непохватно и замилва косата ми с обич, която
таеше само за мен. Затворих очи, най-сетне се чувствах малко по-добре.
Той започна да отпуска прегръдката си, но аз се вкопчих в нея с всички
сили. Разбра ме и смени позата си. Легна отчасти върху мен, преплете
краката си с моите и притисна дясната си страна към моята.
--- Обичам те. -- прошепна тихо. Не казах нищо, само леко повдигнах
глава и нежно ухапах устната му.
--- Ти си най-добрият ми приятел -- казах простичко. Той се усмихна и
пак ме прегърна. Заспахме така, в ръцете си, съвсем изтощени.
Когато се събудих, слънцето залязваше. По някакъв начин се бях озовал в
леглото си, даже си помислих дали всичко не е било просто гаден сън. Но
пясъкът по възглавницата и дракотините по страните ми бързо отрекоха
тази идея. Джейсън обаче не се виждаше никакъв. Сигурно ме е донесъл до
леглото и си е отишъл.
Изпълзях от завивките, направих си няколко сандвича и им се нахвърлих,
зазяпан в "Нощна събота на живо" по телевизията.
След вечеря ми хрумна да ида на козирката и да удавя мъката си в бутилка
"Джони Уокър", но се отказах. Мелодраматичните положения и без това ми
дойдоха в повече. После, още се чувствах ужасно уморен, въпреки че целия
ден спах. Така че се довлякох в леглото и затворих очи, стараейки се да
държа Томи възможно по-далеч от мислите си.
Добре че има недели. След цяла вечност въртене и мятане в леглото
най-сетне успях да заспя. За разлика от друг път, в изнуреното ми
съзнание не долитаха сънища и безметежно проспах цялата нощ -- като
войник, твърде уморен за да сънува скорошните битки.
Когато най-сетне изплувах в битието, посрещна ме сковаваща и угнетяваща
болка. Вече будната ми половина прекрасно разбираше какво предстои и
отчаяно искаше да се вглъби обратно в утехата на покоя. Но синевата на
Томините очи блуждаеше в съзнанието ми, а това беше достатъчно за да се
разбудя съвсем.
Отворих очи. Ранна утринна светлина се втичаше в стаята. Единственият
звук достигаше от прибоя на вълните долу. Полежах няколко минути без да
мисля, само чувствах. Чувствах най-силната от всичките ми досегашни
болки; режеща, изгаряща като огън болка. Когато нашите загинаха си
мислех, че от това по-силно не може да боли, та как би могло? А сега...
Когато видях моята единствена любов в прегръдката на момиче... Това като
че раздра душата ми, а аз не знаех как да лекувам раните. Донесе такава
горест, че не можех да си поема дъх без да потръпна. Имах чувството, че
нещо безмилостно ме яде отвътре. Тъга, суха тъга, надхвърляща всякакви
сълзи.
След доста време насъбрах сили да стана от леглото. Влязох в тоалетната
и дълго пиках, стараейки се да не поглеждам в огледалото -- едва ли
имаше да ми покаже нещо приятно.
--- Ако нещо ще сдава багажа -- промърморих си -- проклет да бъда ако
съм аз.
Вече дошъл малко повече на себе си, слязох да си направя нещо за ядене.
Сякаш не бях ял от дни, а стомахът ми убедително ръмжеше сякаш за да го
потвърди. Опитах се да нарежа зеленчуци за салатата без да мисля за
нищо, но скоро стана ясно че няма смисъл.
Отидох с хамбургерите и салатата на задната тераса и бавно ги задъвках.
В главата ми пробягваха образи на Томи и будеха самосъжаление в мен. Там
Ким изобщо я нямаше, нито пък някакъв спомен от купона -- само Томи... и
любовта, предполагам.
Пооправих малко вкъщи, налях си чаша "Джак Даниелс" и отидох на моята
козирка. Облегнах се на парапета и се загледах в разбиващите се долу
вълни. На няколко пъти се обърнах с надеждата да видя Томи в ъгъла,
където стоеше само преди няколко нощи. Уви, него го нямаше и оставах все
така сам с болезненото усещане за празнота в корема си... И със сърце,
което го зовеше... Просто... обичай ме. Но разбирах, че той никога
нямаше да ме обича. Нито сега, нито когато и да е.
Въздъхнах и се върнах в леглото. Отново се усещах изтощен от емоции.
Изкарах неделята в сън, почти без да ставам. Заспивах и се събуждах
безпътно, реалността и сънят се сливаха, кошмарите бяха ужасно истински.
Тогава просто се свивах още повече в завивките, затварях очи още
по-силно. Болката беше почти физическа, но над всичко владееше
съжалението. Може би ако бях по-приветлив и отзивчив Томи би могъл да ми
бъде приятел. Имах нужда от това, имах нужда от прегръдката му, от мекия
му шепот, че нещата ще се оправят. Толкова време вече всичко вървеше
наопаки.
Вечерта излязох да подишам чист въздух. В последните два дни стоях в
къщата като затворник, беше ми писнало.
Краката ми тежаха като камъни, полагах огромно усилие да се движа.
Душата ми бе изпразнена от всякакви усещания. Бяха си отишли и сълзите,
и горестта, и надеждата. В мен не бе останало нищо. Бях изоставен от
всички. На никой не му пукаше за жалката купчина (едва) дишаща плът,
която представлявах. Искаше ми се просто да се махна, да изчезна.
Точно щях да вляза вкъщи, когато нещо ме спря. Не можех да го определя
точно, просто картина, ситуация, нещо като дежа-вю. Вече някога съм
/бил/ тук.
--- Мамо? -- прошепнах меко за своя собствена изненада.
Никой не отвърна и веднага се скастрих за глупостта си. Що за измишльотина?
Но ето пак, повтори се. Същото усещане.
Леко треперещ, оставих чувството да ме води. Слязох към градината, минах
покрай изоставените лехи и басейна и стигнах до голямото дърво в дъното
на двора. Усещах дълбоко и непреодолимо вътрешно желание да вървя към него.
Могъщият му ствол, силен като страха ми, даряваше дървото с почти
недосегнат от времето живот. Чудех се откога ли то стои тук, загледано в
океана, сред всички хора дето идват и си отиват, през безкрайния поток
от сезони, години, десетилетия. Листа все още обличаха короната му с
щедро живи зелени цветове, които шумоляха тихо под закачливия топъл
бриз. Малка дървена къщичка се гушеше сред плетеницата от клони и листа.
Нещо привлече погледа ми. В кората на дървото бяха изрязани буквите
"А+П", оградени в контур на сърце. Алис и Пол. Родителите ми. Линиите
бяха груби и леко избледнели, но все още личаха. Под тях имаше още
букви: Ч&Д". Чло и Джереми. Едно по-голямо сърце обгръщаше и четирите букви.
Бях забравил за тях, но всичко което те означаваха сега ме обля с пълна
сила.
Родителите ми вероятно са издълбали инициалите си тук когато баща ми е
предложил на майка ми да се оженят. Тогава са били съвсем малко
по-големи от мен сега. Заклели са се да са верни един на друг до края на
живота си. Съдбата е била милостива и (поне доколкото знам) е оставила
обетът им непокътнат докрая.
Буквата на сестра ми се появила, когато била на десет години -- все още
сладко и послушно момиченце, а не таралежа в гащите, в който по-късно се
превърна. А аз изрязах буквата си като бях на единайсет. Тогава ми
изглеждаше глупаво, но родителите ми направиха цяла церемония по случая,
като че животът им зависеше от това.
--- Едно щастливо семейство -- изрече баща ми сияещ от радост, докато
довършвах моето поизкривено "Д". Майка ми дискретно подсмърчаше -- от
настинка, както твърдеше -- а после силно ме прегърна.
Докато прокарвах пръсти по несръчно издяланите букви в мен се сгуши
някаква болка. Какво ме накара да дойда дотук?
Въздъхнах и погледнах нагоре. От години не се бях катерил до дървената
къщурка. Май трябваше извървя докрай алеята на спомена си. Пообиколих
дървото и забелязах позабравените стъпала, издялани в кората. Малко се
поколебах преди да поставя крака си на първото, но се изкачих догоре.
Заварих ужасна картинка. Някога къщичката беше любимото ми място. Тук си
играех през повечето време. Баща ми я беше направил за мен, изглеждаше
ми като малък дворец. Съвсем изоставена през годините, сега тя беше не
по-добра от кучешка колибка. Всъщност това беше без значение. Отново се
чувствах като хлапе, почти дочувах долитащия от прозорците (бяха без
стъкла) смях на сестра ми.
Изтеглих се внимателно вътре, чудейки се дали проклетото нещо ще
издържи. Издържа.
За моя изненада там имаше разни неща -- баскетболна топка, няколко малки
играчки и други дреболии. Спомних си отчаянието на баща ми, когато
разбра че не мога да водя топката без да се изтърся по лице, макар че
накрая тя все пак влизаше в коша. Забелязах стария раздрипан мечо и се
усмихнах. За последен път го видях преди осем години. И костенурките
нинджа! Почти се засмях гласно като си спомних за игрите ни с Джейсън.
Все избирах костенурката със синята лента въпреки протестите му. Той
винаги искаше точно нея, но така или иначе ставаше на моето.
Въздъхнах. Детството ми беше прекрасно.
Взех мечо в ръце (само да ме видеше някой) и се излегнах. След минути
вече спях, най-сетне намерил покой. Сигурен съм, че родителите ми --
където и да бяха сега -- се усмихваха.
***
Криво-ляво в понеделник сутринта се довлякох в училище. Чувствах се
много тъжен, но просто трябваше да се махна от къщи след целия скапан
уикенд. Безвъзвратно бях загубил всякакви сили, не знаех дали ще издържа
целия ден, да не говорим за остатъка от учебната година.
Накрая си обещах, че ще стоя по-далеч от Томи и ще го отблъсквам на
всяка цена. Едва ли бя способен на това наистина, но поне щях да се
опитам. В крайна сметка си беше въпрос на самосъхранение.
За късмет на паркинга попаднах първо на Ким. И тя изглеждаше
отвратително, но не чувствах никаква вина за това. Не чувствах нищо и
толкоз. Нито радост, нито тъга, нито надежда... съвсем нищо.
--- Здрасти, Джереми. -- поздрави ме тя вяло, забила поглед в земята.
--- Здрасти, Ким. -- изграчих в отговор. Помълчахме малко и заедно
тръгнахме към училището.
--- Джереми, исках да... -- започна тя. Погледнах я изразително. Само
това ми липсваше сега.
--- Бях доста пияна онази вечер... -- опита се да продължи тя. --
понякога е много трудно да управляваш емоциите си. Държах се като идиот,
но ти ме познаваш. Иска ми се мисля че не ме осъждаш заради поведението
ми, въпреки че май си го заслужавам.
Тя спря за момент в очакване да я окуража, но аз не реагирах. Щях да й
простя разбира се -- така или иначе формално нищо лошо не ми беше
сторила -- но надали някога щяхме да сме пак такива приятели.
Не можех да я обвинявам, че е влюбена в Томи; самият аз изповядвах този
грях. И беше съвсем ясно, че на нейно място бих се държал по абсолютно
същия начин.
Все пак, как бих могъл да я погледна пак в очите? Доверието ми в нея
беше мъртво, колкото и нечестно да беше от моя страна: тя дори не
подозираше за чувствата ми към Томи. Ким винаги е била приятел, аз бях
този дето не заслужава доверието й.
Тя въздъхна и рече:
--- Предполагам че се опитвам да се извиня за станалото на партито. Знам
че пиянството не е извинение, но не това имам предвид. Аз... просто не
знам какво да кажа. Не биваше да се опитвам да те съблазнявам, ако ще и
чувствата ми към теб да не са някаква тайна. Ти си прекрасен човек, може
би единствения, който ме разбира напълно и комуто не съм безразлична.
Знам, че не чувстваш същото към мен, можа би затова се опитах да...
Егати, чувствам се така гадно самотна...
Нещо натежа в очите ми.
Ким посипваше главата си с пепел, смяташе че не ме заслужава, а това ме
гореше до крайност. Само ако предполагаше какъв боклук е най-добрият й
приятел... Имах чувството че ме бива само да наранявам хората.
--- Съжалявам, че те докоснах по... -- тя се изчерви и отмести поглед.
-- знаеш къде.
Е т'ва беше убийствено.
Тя продължи:
--- Съжалявам и че се опитах да ти го върна като си легнах с Томи вместо
с теб. Но не можех да превъзмогна болката, не можех да се спра. --
изхлипа тя.
Сърцето ми направо застина! Какво?! Значи не е влюбена в Томи, само го е
използвала? Май тук трябваше да въздъхна облекчено, но вместо това ми се
зави свят.
--- Джереми? -- изсумтя тя. -- Добре ли си?
Погледнах я.
--- Да, добре съм. -- Не можех да кажа нищо повече. Опитвах се да не
отприщя гнева си към нея -- тя не беше виновна за нищо.
--- Оки. Много съжалявам, последното което бих искала е да те нараня.
Въздъхнах. Не ми беше направила нищо -- не и в смисъла, който влага.
--- Да, знам, всичко е наред. -- успях да се усмихна поне малко. Тя
направо грейна от радост, стана ми малко по-добре. Продължихме мълчаливо
към входа.
След няколко минути на хоризонта се появи и Томи. Той хвърли поглед към
нас и срещна два еднакво застрашителни погледа. Обърна се и се отдалечи.
Повдигнах рамене, а Ким въздъхна.
--- Цигара? -- предложих на Ким.
--- С удоволствие.
Запалихме и седнахме на една пейка. Директора ни забеляза, а ние само го
изгледахме предизвикателно. Той се завтече към нас, но точно тогава г-жа
Морган -- даскалицата ми по английски -- му увисна на врата и взе
разпалено да му се обяснява. Злите езици разправяха, че тя била главния
източник на вдъхновение на Стивън Спилбърг за динозаврите в "Джурасик
Парк". Той едва успя да се отскубне от нея, несъмнено с някакво
нескопосано извинение.
Ким се изкикоти, а аз се усмихнах. Съвсем скоро ние здравата се тресяхме
от истеричен хилеж, хванати един за друг. Другите ни зяпаха опулени,
някои от тях разтърсваха глави, от което ни ставаше още по-смешно.
Най-накрая се поуспокоихме и се взехме в ръце. Погледнах усмихнато към
Ким -- преградата между нас внезапно изчезна яко дим, без да остави и
следа в мен.
--- Приятели? -- предложих.
--- Нямаш проблем, пич! -- ухили се тя. Прегърнахме се за миг.
--- Ами... -- започна тя бавно, след като се пуснахме -- Мисля че трябва
да ми кажеш нещо.
Изненадано я погледнах, буквално усетих как пребледнявам.
--- Хей, здравейте! -- извика Джейсън.
Ким се раздразни че ни прекъснаха, но аз въздъхнах облекчен. Дали
знаеше? Тя ме погледна и изрече:
--- Трима са много.
--- Ще се видим после -- отвърнах нервно. Погледна още веднъж и се
обърна. Зачудих се какво точно има предвид с тия думи.
Отърсих глава и се обърнах към Джейсън.
--- Твойта сестричка май се досеща за нещо -- кимнах към отдалечаващата
се Ким.
Вместо да обърне внимание на думите ми, той направо ме попита:
--- По-добре ли си?
--- Да, добре съм. -- отвърнах и дръпнах за последно от цигарата. В
събота Джейс беше добър и отзивчив, но днес явно щеше да потърси някои
отговори.
--- Тогава... Ще ми обясниш ли какво всъщност стана в петък? -- попита
той меко.
Избегнах погледа му.
--- Просто ми се беше понасъбрало и се скофтих. Сега вече всичко е наред.
--- Аха. А на мен ми се струва, че беше нещо повече от просто "скофтване".
Тук не казах нищо.
--- Ский, приятел, 'що просто не ми кажеш какъв ти е проблема? -- Джейс
загуби търпение.
--- Проблем? В смисъл? -- попитах неохотно.
--- Тия не ми минават, пич; знам че нещо не е наред и даже мисля, че
някакси е забъркан и братовчеда на Керън. Така че, ще благоволиш ли да
ми обясниш?
Чувствах се като хванато в капан животно.
--- Ъъ... закъснявам за час. Ще ти разкажа после, оки? Чао засега.
И набързо отпраших към сградата.
***
Метнах нервно раницата на гърба си и прекосих набързо коридорите без да
обръщам внимание никому. Ебаси, не могат ли просто да ме оставят на мира?!
Влязох в час и седнах на обичайното си място. Всички наоколо спореха за
някаква тъп филмов артист, така че си извадих тетрадката и започнах да
си драскам. Преди да се усетя цялата страница се изпълни с "Т"-та и
набързо я прикрих -- съвсем ясно беше, че се държа тъпо.
Загледах се през прозореца. Небето беше невероятно чисто, слънцето
искреше силно и красиво. Явно някои неща не се променят никога, макар че
това не ми носеше никакво усещане за сигурност.
--- Г-н Маркс, къде сте сте тази сутрин? -- попита ме омразната ми
даскалица по литература.
Приземих се обратно грешната земя.
--- Тук съм. -- отвърнах отегчено.
--- Радвам се. Чудех се дали бихте могли да ми кажете кого цитирах
току-що на дъската?
Отворих уста и погледнах към надписа.
--- "От всички болки най голямата е да обичаш безответно." -- прочетох
на глас и додадох под носа си -- Колко удачно.
--- Не ви разбрах? -- попита учителката.
--- Не-не, нищо... Аммми... Бих казал, че... -- започнах и нарочно
удължих паузата.
--- Чакаме ви, г-н Маркс. -- настоя тя.
--- Ами, не съм сигурен... Може би Абрахам Кроули? -- усмихнах се широко
срещу нея.
Надменното й изражение за нула време се смени с яд. "Получи ли си го,
кучко!" -- помислих си с кеф. Някой се изхили одобрително.
--- Много добре, г-н Маркс. За в бъдеще ще ви помоля да ме слушате
когато говоря.
--- Обещавам, госпожо. Бихте ли ме извинили сега? -- и без да дочакам
отговора й си събрах нещата и се изнесох.
***
Но изненадите за днес още не бяха приключили.
Седях на обичйната си маса в стола и четях списание, без да докосна
отвратителния обяд. Всъщност, списанието беше само за прикритие -- през
цялото време се стараех да гледам към Томи незабелязано. Той седеше сам
на една от близките маси. Видя ме, но не се приближи -- явно беше усетил
че съм му здравата ядосан, макар да не знаеше защо. Напрежението помежду
ни беше почти осезаемо.
Старателно избягвах погледа му. Решимостта ми да страня от него
избледняваше с всяка секунда и се налагаше упорито да се боря с
чувствата си. Но той стоеше там толкова сам, сърцето ми се късаше. Беше
отхвърен от всички, и това личеше в красивите му, пълни с болка очи.
Напрягах всяка струна в себе си, само и само да не скоча към него и да
го прегърна.
И тогава шоуто започна.
Купчината ученици около кафе-бара се раздели на две като Червено море
навремето. Всичкия шум постепенно затихна и някой излезе сам в
образувалата се пролука.
Беше Ким, всеизвестна с непоклатимото си злонравие. Тя закрачи към
масата на Томи. Изглеждаше много, ама наистина много ядосана.
Олеле, мина ми през главата.
Тя спря точно пред масата на Томи с една неповторима и сладка усмивка от
арсенала за специални случаи. Томи -- както винаги не в час -- изобщо не
забеляза шествието на Клеопатра. Когато най-сетне повдигна поглед към
нея, той така и не заподозря че има насреща си булбукащ и а-ха да
изригне Кракатау.
--- Здрасти, жребецо! -- поздрави го тя напевно, веднага щом получи
цялото му внимание.
--- Хм... Здрасти... -- отвърна той несигурно.
Тя се ухили и продължи:
--- Как е г-н симпатичното зайче днес? Дали му се намират сластни
сокчета за неговата принцеса?
--- А? -- Томи просто гледаше неразбиращо.
--- Ооо, я не ми прави на невинен, мистър Голям Пич. И двамата знаем че
го искаш. -- и докато го изричаше, тя се наведе, сякаш за да го целуне.
"Я какво било" -- помислих си, осъзнавайки действителното й намерение.
Изправих бързо за да я спра, но беше твърде късно.
Сладката усмивка на Ким мълниеносно се преобрази в лют гняв. Тя грубо се
пресегна, сграбчи Томи за яката, притегли лицето му на сантиметри от
своето и изсъска:
--- Не си играй игрички с мене, скъпи. Ще загубиш!
Томи я гледаше зяпнал в очите. Тя пристегна хвата си и изръмжа:
--- Ясно ли се изразих?
--- Аааха...
Лош отговор.
--- Хубаво! -- каза тя превзето и го пусна. Томи тупна обратно на стола
си, напълно объркан.
Внезапно Ким се обърна, сграбчи поднос с парче шоколадова торта от
ръцете на някакво момче и без капка колебание я размаза в лицето на
Томи, като старателно оцапа всеки милиметър от лицето му с крем. Зяпнах
в нея невярващо.
--- Да не си посмял да се бъзикаш пак с мен! -- изкрещя тя, и бълвайки
проклятия грубо зараздира с нокти тялото му. Томи напразно размаха ръце
в опит да я избута далеч от себе си. После тя внезапно спря да вика,
фръцна се на пети и се оттегли наперено.
Тц-тц.
За около минута цареше пълна тишина. И тогава на вълни - на вълни из
залата се разнесе шепот и набра скорост, докато накрая човек и себе си
не можеше да чуе от шум.
Мамка му, мамка му, мамка му -- мърморех си. Ще убия Ким.
Томи изглеждаше като африкански вариант на клоуна Фрости. Въздъхнах и
отидох при него с няколко салфетки.
Опитваше се да махне шоколада с ръце, но само влошаваше нещата.
--- Ето. -- промълвих меко и му подадох салфетките.
--- Благодаря. -- измърмори той като ме погледна. Взе ги и започна да се
почиства. На повечето сигурно би им било доста весело в ситуацията, но
на мен ми беше ужасно тъжно. Добре че никой не му се смееше.
--- Тук си пропуснал... Искаш ли аз да...? -- предложих колебливо
помощта си.
--- По-добре не. Благодаря все пак.
--- Оки, само предлагам. -- казах топло.
--- Да, благодаря ти.
И той стана и тръгна към най-близкия изход.
"Сега пък какво има" -- чудех се обезсърчен докато го гледах как си отива.
------------------------------------------------------------------------
Чувства VI
VI. Контузен
Продължението следва.
Изпращайте всякакви коментари, критика, предложения и пр.
Адресът ми е blue_dude@hotmail.com.
Още веднъж, благодаря :-)
------------------------------------------------------------------------
Всякакви забележки относно езика/оформлението на всичко, представено на
този сайт, са добре дошли.
Any remarks on the language/design of anything published on this site
are welcome.
За обратна връзка :: DaveNorton@OperaMail.com
<mailto:DaveNorton@OperaMail.com> :: Comments to
2001-10-04 08:14:59 GMT