Превод -- Дейвид Нортън, DaveNorton@OperaMail.com. Приятно четене от
негово име :-)
Преводът се посвещава на Дракончето.
Translated by David Norton, DaveNorton@OperaMail.com.

Настоящият адрес на автора Блугай е bluedistraction@aol.com.

Разказът *"Чувства"* е преведен и публикуван тук с разрешението на
автора на "Чувства" Блугай. Обръщайте се към него на адрес
bluedistraction@aol.com ако искате да се осведомите за авторските му
права. Правата за препубликуване на превода са непосредствено зависими
от желанията автора Блугай и от преводача.

Как да намерите оригиналния английски текст:
/~davenorton/feelings/.
Последните версии на превода в различни файлови формати са достъпни на
адреси /~davenorton/feelings/
и/или на ftp://ftp.asstr.org/pub/Collections/davenorton/feelings/

The story *"Feelings"* has been translated and published here with the
permission of its author Blueguy. Write him at bluedistraction@aol.com
if you want to know more about his copyrights. The translation copyright
depends directly on the author's statement and the translator's statement.

How to find the English original:
/~davenorton/feelings/.
The last translation revisions are available at
/~davenorton/feelings/
and/or at ftp://ftp.asstr.org/pub/Collections/davenorton/feelings/

------------------------------------------------------------------------

*Допълнителна бележка от преводача*. По време на превода на тази глава,
на *11-ти септември 2001 г.* хиляди невинни хора в САЩ станаха преки
жертви на отвратителни, мерзки терористични актове от страна на грозната
несвястна ръка и душа на религиозния фанатизъм, фундаментализъм и
дълбока античовечност. Вероятно още много цялото човечество ще носи
последствията от тази трагедия. Може да се каже много, но по-важното е
да се мисли и да се действа. Да се мисли и работи чисто и честно, с
глава, сърце и душа. От всички хора на този свят, независимо от имената,
които носим. Твърде малко е, но поднасям своето съчувствие на всички
пострадали пряко или косвено от случилото се и от неговите последствия.
Нека всеки от нас поеме своята част от тежестта на света, за да го
направим по-добро място за живот -- живот, изпълнен с радост, бъдеще и
пориви, и с възможно по-малко страх от злото. /Дейвид Нортън, 16.XI.2001
г./

*An Additional Translator's Note.* While this chapter was in process of
translating, on *September 11th 2001* thousands of innocent people in
USA became direct victims of repulsive, abominate act of terror . Terror
led by the ugly mad hand and soul of the religious fanaticism,
foundamentalism and deep antihumane. Probably the humanity will have to
carry the sequels of this tragedy much in the future. We could talk
much, but it's more important to think and to act. To work sheerly and
honestly with mind, heart and soul. All people on this world no matter
the names we have. I know it's nothing, but I give my fellow-feeling to
all suffering people -- direct or indirect victims of the terrors or of
its sequels. Could everyone of us get on his/her shoulders the weight of
the world, so we could make it a better place to live in. A life full of
joy, future, impulses and as little fear of evil as possible. /David
Norton, September 16th 2001/

------------------------------------------------------------------------


Дата: Вторник, 23-ти Март 1999 г. 16:51:35 Стандартно тихоокеанско време
От: blue dude <blue_dude@hotmail.com>
Тема: Чувства IV

Обичайните предупреждения остават в сила.

Съжалявам, че тази глава ми отне толкова време,
надявам се да ви хареса.

Благодаря ви за подкрепата, момчета!

22-ри март 1999 г.

------------------------------------------------------------------------


  Чувства


    от Блугай


      III. Лошо, по-лошо...

Играта се разгорещяваще все повече и спечелихме мача най-вече
благодарение на пробива на Джейсън в последната минута. Трескаво следях
как Джейс преодолява противниковите играчи и бележи точката. Всъщност за
мен едва ли има нещо по-безинтересно от спорта, но усилието заради
приятеля ми си струваше. Състезаването и борбата за победа ми се виждат
глупаво занимание. Според мен е достатъчно трудно човек да докаже нещо
на самия себе си, камо ли другите. Нима не е загуба на време да търчиш
подир топката? Макар че, като си помисли човек, тази игра е като
миниaтюрен модел на живота изобщо.

След няколко свадливи подвиквания и нелепи изпълнения, включващи взаимни
ритници по пищялите и зъбене, Джейсън най-сетне успя да се измъкне от
купчината играчи и огледа скамейките, явно търсейки приятелката си.
Стана ми тъжно, че няма да може да сподели с нея славната си победа --
тя вече си беше отишла. Той обаче ме забеляза и се ухили по своя си
хлапашки начин. Тръгна към края на игрището, прескочи ниската ограда,
която отделяше футболистите от нас простосмъртните, и с лекота пробяга
разстоянието до мен. Изправих се, широко усмихнат.

--- Хей -- извика той запъхтян, зачервен, останал без дъх. Лицето му
беше изцапано с кал, но очите му блестяха с обичайния си зелен ентусиазъм.

--- Здрасти, братле. Добър удар, а! -- изтърсих.

--- Аха -- той ми хвърли един поглед, но явно все още се чудеше къде е
Керън.

--- Керън си отиде, трябвало да довърши нещо за купона. -- обясних му.

--- А, добре.

Сърцето ми се сви като го видях как оклюма. Майната им на другите.
Протегнах ръце и го прегърнах. Той се стегна, но после бързо се успокои.

--- Благодаря -- изрече с доволна усмивка. Май за пръв път демонстрирах
пред други отношението си към него.

--- Айде, айде, та за какво са приятелите? -- радвах му се съвсем искрено.

Той внезапно се отдръпна и изражението му стана малко по-сериозно.

--- Човече, за снощи...

--- Стига де, само не ми казвай, че е било грешка и че не искаш да ме
виждаш повече. -- срязах го аз, без да мога да се спра. Това си беше
провалена-заради-секса-лоша-среща, просто трябваше да го кажа.

--- Гадняр. -- рече Джейс, като разтърси забавно главата си. -- съвсем
сериозно, не исках да бъда толкова груб с теб. Изобщо не беше нужно да
те блъскам така. Просто...

--- Аз трябва да се извинявам. Сам си го заслужих. -- прекъснах го, и
хитро добавих -- Освен това, не беше чак толкова лошо.

--- Е... Винаги можем да повторим... -- предложи той, бeз да разбера
майтапи ли се или говори сериозно. Засмях се, почувствах се доста
неудобно. Той ме погледна право в очите.

--- Благодаря ти, че си ми приятел -- изрече искрено -- ти си най-точният.

Той ме прегърна, а на мен сякаш нещо ми заседна в гърлото. Целият беше в
пот и кал, но какво от това. Беше хубаво.

--- Ей пичове, жалко че сте тъй заети един с друг, та не остава да
споделите нещо и с другите. Джейсън, остави и за мен нещо от него
най-накрая!

Ким не можа да цъфне в по-неподходящ момент.

--- Здрасти, сестричке -- поздрави я Джейс.

--- Здравей, брат ми. Здрасти, Джей -- погледна ме тя усмихнато -- сякаш
по небесата вече всичко е спокойно, а?

Хвърлих й притеснен поглед.

--- Поздравления, Джейсън, беше върха! -- похвали го Ким.

Джейс се усмихна и тя го целуна звучно по бузата. Уау. Братска любов.

--- Абе, канех се да те питам. Каква беше тая сцена с онзи русокоско
сутринта? -- Джейсън опрделено беше любопитен за причините за събитията
по-рано днес. Ето ти на, помислих си натъжен, можех да разчитам на
Джейсън да налее още масло в огъня. Не ми хареса и как нарече Томи.

Усмивката на Ким се постопи. Отпи малко кола преди отговори.

--- Дълга история, не си струва да се говори. -- най-сетне отвърна тя и
добави -- Всичко е добре когато свършва добре.

Чудех се колко ли добре всъщност е завършило въпросното "нещо".
Доколкото познавах Ким, бях сигурен, че рунда изобщо не е приключил; тя
беше по-твърдоглава и от мен.

--- Както и да е -- продължи тя -- това изобщо не ти влиза в работата,
братле. Аз изобщо не си пъхам носа в аферата ти с кукличката, нали? И те
моля, направи ни услуга и си отнеси задника в банята. Смърдиш.

--- Добре бе, фъстък, хубаво. Не се шашкай. Чао ви, ще се видим после.
-- той спря за миг -- А между другото Ким, остави Джереми на мира. Колко
пъти трябва да ти повтори, че не е готов за деца.

Той ловко улови празната чаша, която Ким хвърли по него, и се отдалечи
смеейки се.

Чувствах се много неспокоен насаме с Ким. Знаех, че и тя като мен е
хвърлила око на Томи. Не можех да се сърдя за това нито на нея, нито на
него. Както и да го погледнеш, в цялата история излишният бях точно аз.

Ким явно се чувстваше по същия начин, усещах го.

--- Ще се видим ли на купона? -- попита тя с бледа усмивка.

--- Да, предполагам... -- отвърнах, без да я поглеждам в очите.

Въздъхнах с облекчение, когато тя си тръгна. Знаех къде трябва да ида сега.

***

Слънцето почти беше залязло, когато стигнах до малката горичка близо до
паркинга зад училище. Въздухът беше изпълнен с неприятен дъх -- той ми
напомняше, че лятото умира. Изобщо не тъгувах за него. Прекалено много
ми се изсипа през тези няколко месеца, а настъпването на новия сезон
беше обнадеждаващо. Може би все пак ще се случи нещо хубаво.

Намерих Томи на неговото място, отново отнесен нанякъде. Мислите
набраздяваха лицето му -- моменти, останали нейде назад по избрания от
него път. Той беше далеч, далеч от мястото, което наричаше свой дом.

Отново се промъквах незабелязан в света му. И пак го намирах така силно
и лесно уязвим, несъзнателно свалил всички брони и прегради срещу света.
Лицето му неусетно разкриваше най-съкровени тайни. Точно в този момент
осъзнах колко дълбоко и силно го обичам, и че никога нищо не ще бъде в
състояние да промени това. Той вероятно размишляваше за Ким. Това
зашемети и разкъса сърцето ми точно в мига на порива му към светлината.

Спрях за малко, за да събера мислите и чувствата си преди да проговоря.
Вече ми беше ясно, че и думичка няма да спомена за Ким.

--- Здравей -- изрекох преди да съм загубил смелост.

Той вдигна глава, погледна ме несигурно. Господи, колко е хубав!

--- Здрасти -- отговори.

--- Хубава вечер, а... -- не знаех откъде да започна.

--- Да, предполагам. Но май Флорида започва да ми липсва. Там никога не
става толкова студено.

В ръцете си държеше маргаритка, късаше цветчетата й, и ги хвърляше около
себе си.

--- О.

Ееех. Никак няма да е лесно. Поех си дълбоко дъх. Нищо няма да стане така.

--- Виж, исках да ти се извиня за миналата нощ. Обикновено не се държа
така... -- той повдигна вежда и аз спрях за момент. Дали братовчедка му
не му е казала нещо? Но продължих -- Искам да кажа, никога не се отнасям
така с непознати...

--- Непознат? -- прекъсна ме той меко. -- Доста тъжно. А се надявах, че
мога да ти бъда приятел...

Искреността му ме порази, нямаше и следа от присмех. Сърцето ми пропусна
един удар.

--- Какво искаш да кажеш? -- попитах предпазливо. Той забави отговора
си, явно претегляше внимателно всяка дума. Сходството помежду ни не
преставаше да ме удивлява. Сякаш се гледах в огледало.

--- Забрави, няма значение. -- отвърна той най-после. Гласът му стана
по-твърд. За пръв път ми говореше с такъв груб тон. Нямаше за какво да
се се чувствам засегнат, знаех, че това така или иначе ще се случи. Но
търпението ми се топеше, с нечовешко усилие се сдържах да не избухна.

--- Виж, просто исках да ти се извиня. Имаш всички основания да си ми
обиден и сърдит, и бих те разбрал ако не искаш да ти се мяркам пред очите.

Замълчах, опитвайки се да овладея болката, която думите ми предизвикваха
в самия мен. Устата изневeряваше на сърцето ми. Насилих се да продължа,
макар да знаех че звуча несигурно:

--- Виж, факт е, че всъщност ти не ме познаваш. Затова си мисля, че може
би... че съмнението... Просто те моля да ми дадеш още един шанс.

Tова са патетични думи, да. При други обстоятелства бих се отвратил от
себе си -- та аз на практика го умолявах. Но тук ставаше въпрос за Томи
и сърцето ми не признаваше никаква лична гордост.

--- Е, какво мислиш, човече? -- попитах, затаил дъх. Той сведе глава,
сякаш разговаряше сам със себе си, а изражението му не издаваше нищо.
Изучаваше оголеното стебло на маргаритката.

--- Томи? -- настоях аз.

Той стоеше безмълвен, играейки си с останките от цветето. Реших, че съм
се провалил.

--- Ще ми кажеш, нали?

Сърцето ми отчаяно го зовеше. Тръгнах си. Няколко бели цветчета се бяха
залепили за обувките ми. Дали не отнесох със себе си част от мечтите му?

***

Вкъщи не можех да си намеря място -- откакто се помня това е обичайно за
мен. Напълно бях загубил контрол над живота си, усещах се напълно
съкрушен. Докато нашите бяха живи, правех каквото ми харесва -- планирах
всяка стъпка предварително и никога не се съмнявах в постигането на
целите си. А откакто те загинаха, трябваше да полагам огромни усилия, за
да не се сгромоляса всичко. Нещата дори сякаш бяха потръгнали. Но ето че
животът ми се превърна в куха черупка без съдържание. Загубата на
родителите ми ме караше да се вкопчвам във всичко, което би изпълнило
нещата със смисъл. А да се влюбвам изобщо не ми влизаше в плановете.

Направих си ванилов чай докато се чудех дали да ходя на купона. Засега
никак не ми се щеше да се виждам с Томи, наистина, но вече бях обещал на
Джейсън да бъда там. Не че щеше да му стане кой знае какво ако не отида
-- нали Керън щеше да му е под ръка.

Осъзнах колко самотен бях всъщност. Имах приятели, към които винаги
можех да се обърна, но и винаги ми е стигало и да се облегна на самия
себе си. А сега това не беше достатъчно. Никак даже не беше достатъчно.
И най-странното беше, че осъзнаването на този факт не предизвикваше нищо
в мен. Нито емоция, нито загриженост. Чувствах се като натрапник в
собствения си живот. В мен не се пораждаше нищо повече от обичайно
любопитство към това или онова. Никакъв истински интерес към каквото и
да било. Можех да оценя живота си чисто и просто с две думички -- "много
лошо" -- преди да го изхвърля през прозореца като ненужна никому вещ.

--- Къде си, татко? -- прошепнах тихо.

Но ми отвърна само празната тишина.

***

Чувствах се много неспокоен, когато пристигнах в дома на Керън,
размишлявайки за кашата, в която се бях забъркал. Започнахме училище
едва преди седмица, а ето че бях готов за нова ваканция. Със сигурност
ми предстоеше кошмарна учебна година.

След дълги размишления реших все пак да дойда на партито, иначе трябваше
да кисна вкъщи и да унивам. Вече ми се искаше да бях решил друго.

Музиката ме блъсна още щом слязох от колата, така гърмеше. Противният
глас на Шер виеше за живота след любовта (откъде пък ще знае /тя/?), а
това хич не ме развеселяваше. Обикновено предпочитам да идвам по-късно,
когато купонът се вихри с пълна пара. Предната градина вече беше пълна с
народ. Всъщност, аз си падам по партитата. Голяма тръпка е да си насред
цялото това декадентство.

Отправих се нервно към входната врата със съзнанието, че вероятно много
скоро ще попадна на Томи. Поех си дълбоко въздух и влязох. И на мига
потънах в тълпата. Мамка му.

Стаята беше така задимена, че дискретното осветление създаваше
впечатление за някаква тайнственост. Имаше една дълга голяма маса
отрупана с кльопачка и разни висококалорични буламачи -- спокойно можех
да мина и без тях. Един голям съд с лед дяволски ме примамваше --
сигурно беше пълен с любимото ми изкушение. Явно родителите на Керън не
бяха тук, сигурно бяха отишли на хотел за през нощта.

Повечето мебели бяха изнесени от и без това твърде просторната
всекидневна. Така имаше предостатъчно място за желаещите да се
развихрят. А хора имаше навсякъде. Танцуваха по столовете, по пода, в
задната градина. Някои даже се кълчеха по стълбите, явно замаяни и пияни.

Както винаги, стоях сред всичко това напълно безучастен и се оглеждах.
Едва ли някой би решил че си прекарвам добре.

--- Ей пич, давай го малко по-весело -- изкрещя някакъв, залитайки към мен.

Погледнах го безучастно и той повдигна рамене. След това закрещя:

--- Айде на купонааааааааа... -- и се изгуби в навалицата. Прикрих
усмивката си.

Ким седеше сама на един диван и пиеше бира от еднолитрова бутилка.
Забеляза ме и ми махна, но аз се направих на разсеян. Обърнах се и се
отдалечих, никак не ми се разговаряше с нея. С периферното си зрение
долових, че тя се отказа и пак посегна към бутилката.

Забелязах Джейсън да разговаря с един азиатец в трапезарията. Не можех
да си спомня добре името му, май се казваше Еди. Носеха се слухове, че е
гей. Той разказваше оживено и с буйни ръкомахания и едва ли не пръскаше
слюнка, а Джейсън се усмихваше на всяка негова дума. Подсмихнах се
самодоволно.

Джейс ме забеляза и погледите ни се срещнаха. Той ми намигна и аз му се
усмихнах. След това отново се обърна към Еди, който сега танцуваше пред
него "Ла бамба".

От Томи нямаше и следа. Избродих всички ъгли на тъмната стая, но нищо.
Поотпуснах се малко -- май щеше да ми се размине. Макар че нямам понятие
как бих реагирал, ако отнякъде изникне неговото искрено и откровено
лице. Малко уплашен осъзнах, че бих поискал да го целуна още тук и сега.
Нямаше измъкване -- бях се влюбил до уши и не можех да направя за
сърцето си нищо срещу това.

Керън влезе в къщата през плъзгащите се стъклени врати в задната част на
стаята. Забеляза ме и дойде при мен.

--- Хей, Джей, радвам се да те видя. Леле, къщата ще се пръсне по
шевовете, кълна се. Чак пък толкова ли съм популярна? -- засмя се тя.

Зарадвах се, че насреща ми е добрата стара Керън. Вчерашната й
метаморфоза още ме шашкаше. Запалих цигара, предложих и на нея. Тя прие.

--- Направо си е грандиозно. -- усмихнах се. Тя започваше да ми харесва
-- явно също криеше истинското си аз от тълпата. Не можех да схвана
добре смисъла да се държи като безмозъчна кукличка, но тя явно си имаше
причини да го прави.

--- Просто "грандиозно"? -- нацупи се тя.

--- Мно'о яко и здраво. -- поправих се през смях.

--- Ей така те искам -- изкикоти се тя.

--- А къде е гостът, когото честваме? -- попитах, стараейки се да
прозвуча равнодушно. Керън се понамръщи.

--- Хм, малкия перко направо издивя като му казах за купона. Мразел
партитата, ненавиждал да е център на внимание. Честно, това говедо е
съвсем неблагодарно. Виж само каква беля си навлякох на главата заради
него. -- тя помълча за секунда -- на бас, че хората така или иначе са
дошли заради мен.

--- Сигурен съм, че е така. И къде е той? -- настоях аз. Не исках да
продължаваме с тия празни приказки.

--- Де да знам. За последно се беше забил в стаята за игра. Но сега
сигурно се е скатал в някой бункер. -- добави тя с неприязън.

--- Хех, гадно.

--- Аха. Виж, ще отида да си взема момчето от онова хлапе. Ще се видим
после, забавлявай се. -- тя отново ми се усмихна и тръгна към Джейсън.
Засмях се.

Значи Томи не е фен на партитата, противно на предположенията ми.
Трябваше да се досетя -- имам твърде силна склонност да причислявам
хората към разни стереотипи. Той е рядко красив, но това изобщо не значи
че му харесва да е в устата на хората. По поведението му досега човек
може да се досети, че той е изцяло безразличен към фасадата си. Това
просто не го интересува, за разлика от повечето добре изглеждащи люде. В
същото време не можех да си представя, че не се досеща че би могъл да
има всеки когото пожелае. За какво му е да се забърква с мен? Аз съм
само някакъв си симпатяга. А той е много, много хубав. Да не говорим, че
почти сигурно e "нормален".

Устата ми попресъхна, така че се насочих към импровизирания бар,
стараейки се да се блъскам възможно по-малко в хората. Хвърлих едно око
в пластмасовите бурета подредени до стената, но не намерих в тях нищо
интересно. Будвайзер. Кхххх. Няма начин да си удавя мъката в това.
Съжалих, че не си нося свои запаси. Почувствах се като хлапе, но си взех
просто една кола.

Щом отпих от чашата, Ким дойде при мен. По-точно, пристъпи към мен
олюлявайки се.

--- Драсти, Джеръми -- успя да изрече тя между хълцанията си.

--- Здрасти. -- отвърнах малко хладно. Дъхът й вонеше на алкохол.

--- К'во става -- попита, облизвайки похотливо устни. Майко мила.

--- Нищо особено. -- отвърнах рязко и се обърнах да се пръждосам
по-далеч от нея. Тя препречи пътя ми. Вслушах се в гнева си. Тя ми беше
приятел. Много пияна точно сега, но е един от малкото хора, които искат
да имат нещо общо с мен. Донякъде я съжалявах ужасно. Дори съжалявах и
двама ни -- ако нещата стояха малко по-различно, можеше да ни е много
добре заедно. Но няма смисъл да се терзаем за неизбежното. Познавах себе
си достатъчно, но въпреки болката не можех да сторя нищо по въпроса.
Толкова.

Тя хвана ръката ми и я постави на бюста си.

--- Казвала ли съм ти вече, че наистина си много готин? -- измърка тя.

Веднага издърпах ръката си. Няколко души се засмяха.

--- Не, май не си... -- Мамка му. Знаех, че изпитва нещо по-особено към
мен, но никога не е била толкова пряма. Отстъпих към стената, стараейки
се да запазя разстоянието помежду ни.

--- Ами, казвам ти го. -- тя помълча за миг, след това внезапно протегна
ръка и ме хвана за чатала. -- Искаш ли да се чукаме?

Разлях си колата в опит да се измъкна от лапите й.

Тя се ухили.

--- Винаги съм те обичала. Ти сигурно ме възприемаш като малка
сестричка, но да ти кажа, в днешно време кръвосмешенията са на мода,
вярвай ми.

Е сега вече съвсем зяпнах.

--- Е, к'о ш'е кайш? Да се позабавляваме, а?

Най-сетне се взех в ръце, въпреки че още треперех като лист.

--- Кими, ти си попийнала. Не мисля, че идеята ти е добра. -- беше тъпо,
но не можах да измисля нещо по-добро в момента.

--- Оооо, айде де, Джей. Знаеш, че ти самия го искаш.

--- Не, не искам. Нито пък го искаш ти. -- казах меко, като се опитвах
да звуча в същото време и непреклонно. Тя присви очи заплашително.

--- Всички мъже сте еднакви. Първо оня дългуч, а сега и ти. -- изригна
тя. -- И знайш ли к'во, що не се разкараш.

Тя ми зашлеви плесник и избяга, врязвайки се гневно в тълпата танцуващи.

Гледах след нея в безсловесен шок. Хрумна ми да я последвам за да
поговорим, но се отказах. Май беше по-добре да оставим това за по-късно.
Нещата се усложняваха невероятно.

***

Джейсън дойде при мен скоро след Ким. Явно беше видял цялата сцена.

--- К'во по дяволите й става на тая мойта сестричка? Никога не се е
държала така. -- оплака се той след като му казах каквото исках.

--- Според мен е бясна заради появата на Томи, макар да не знам защо.
Озлобена е. Просто си го изкарва на мен. -- предпочетох да скрия, че
знам какво става между Ким и Томи.

--- Нищо не разбирам, човече. Какъв е проблема с тоя подлец все пак?
Имаш ли представа?

--- Хич. -- излъгах, но вътрешно пламнах. Трудно се концентрирах в
разговора, а нещата излизаха от контрол. Още повече, че тревогата ми за
намеренията на Джейсън към мен нарастваше.

--- Е, добре. Поне не се мярка наоколо, така че няма да има повече сцени
тая вечер.

Сърцето ми замря, но го попитах дали Томи си е тръгнал.

--- Да, мисля, че си тръгна. Керън фучеше, че бил неблагодарник. --
отвърна той.

--- Сигурен ли си? Мислех, че още е тук някъде. -- не се сдържах.

--- Може и тук да е. -- Джейсън бързо се отегчи от темата.

--- А иначе какво става с тебе -- попита той.

--- Всичко е наред. -- излъгах отново. Той се усмихна, хвана ръката ми и
ме поведе през плъзгащата се врата към градината в задния двор. Зарадвах
се на чистия въздух, вдишвах го жадно. Огромната градина беше доста
опустяла, с изключение на няколко души, които пушеха нещо съмнително,
седнали в един по-закътан край.

Безмълвно се доближихме до екзотично оформения басейн. Въздуха се
оживяваше от плясъците и смеховете на лудуващите в басейна щастливи
хлапета. Прободе ме завист като осъзнах, че никога вече не ще мога да
живея така безгрижно като повечето от тези тук. Твърде много неща се
оплескаха и аз сериозно се съмнявах, че някога ще съумея отново да се
засмея волно и естествено.

Джейсън наруши тишината.

--- Нощта е хубава, а?

Съгласих се, с надеждата да не ме въвлече пак в неприятен разговор.

--- Виж, братле, чудех се... -- започна той -- Познавам те толкова
отдавна... и... нещата така се променят...

Той не довърши. Погледна ме притеснено. Не казх нищо, само продължавах
да го гледам в очите.

Внезапно изхихика, поглеждайки през рамото ми. Обърнах се и какво да
видя -- Еди стоеше гол-голеничък на дъската за скок под дружния шумен
смях на публиката. Явно се кефеше на голото гмуркане. Хлапак, помислих
си с неприязън. Но на Еди сякаш му беше даже много приятно да си кълчи
голия задник пред всички.

Имах чувството, че това малко представление е предназначено за Джейсън,
който все още се кикотеше неконтролируемо. Каквото и да искаше да ми
каже си остана неказано -- поне засега. Това някак си ме облекчи. Едва
ли е било нещо приятно.

--- Май някой си пада здравата по теб. -- прошепнах в ухото на Джейс.
Еди разтри гръдния си кош с длани, поглеждайки жадно към Джейсън.
Приятелят ми отново избухна в смях.

--- Хей, момчета -- мелодично подвикна Керън, приближавайки се към нас.
Погледнах към Джейс. За моя изненада следите на смеха бързо чезнеха от
лицето му, докато то стана съвсем безизразно. Ако и да се радваше да
види Керън, не го показа с нищо.

--- Къде се криете цяла вечер, милички? Джереми, не те ли е срам да ми
отмъкваш момчето. -- каза тя с усмивка.

--- Рекохме само малко да поогледаме гаджетата -- обясних. Тогава тя
забеляза голите гмуркачи и се захили с видимо удоволствие.

--- Хей, това изглежда забавно. Искаш ли да опитаме? -- обърна се към
приятеля си.

--- Точно сега не ми се ще... -- замрънка той.

--- Ооо, айде деееее, моля теееееее... -- захленчи тя -- ще се повеселим
в готиното корито на нашите.

Докато Керън го отмъкваше, Джейсън ме погледна безпомощно. Почувствах
доста силна ревност, която се опитах да избутам настрана. Явно това си е
нощта на Керън.

Отидох до басейна, чувствах се много самотен. Томи още не се виждаше
никакъв, затова предположих, че си е тръгнал. Сърцето ми се присви,
както винаги при мисълта за него. Разбирах, че ще е най-добре да се
постарая да го забравя, но се съмнявах че е възможно. Бях потопен в море
и свят от чувства, в който разумът ми не държеше никакви юзди.
Единственото значимо нещо беше обичта ми -- обич, която не можеше да
бъде взаимна. Трябваше да избирам дали да прегърна изпълнената си с тъга
и болка любов, или да обърна гръб на всичко. И независимо от избора си,
бях сигурен че после ще съжалявам че съм го направил. Колко много боли!

--- Хей, приятел, защо не дойдеш при нас? -- извика някакво момче от водата.

--- Не. -- отвърнах рязко. Разцъфването на чувствата ми не носеше пролет
в отношенията ми с хората. Момчето измърмори нещо и всички се закискаха.
Изгледах ги с празен поглед, без да давам пет пари за бъзиците им.

Забелязах няколко бутилки концентрат, облегнати на изкуствената палма. Я
колко мило, помислих си и отмъкнах една. Забързах към далечния край на
градината, отворих водката и отпих един як гълток. Алкохолът така сгря
гърлото ми, че простенах от удоволствие.

Настаних се на тревата, гаврътнах още веднъж. Стараех се да прогоня
всички нежелани мисли от мозъка си. Бедата ми е, че мисля твърде много.

Също като вчера на плажа, ясно усетих че някой ме гледа. Озърнах се и
видях Tоми на терасата на втория етаж. Гледаше към мен. И също държеше
бутилка в ръката си. Погледите ни се срещнаха и сърцето ми заби лудо.
Опитах се да се усмихна, но вместо това се получи гримаса. Нервно отпих
още от бутилката, преструвайки се че изобщо не съм го забелязал. С
ъгълчето на очите си долових как той тръсна глава, изправи се и се скри
обратно в къщата.

Станах и изтърчах вътре, кръвта блъскаше в жилите ми. Нямах представа
какво смятам да правя, знаех само че трябва да отида и да си поговорим с
него.

Тълпата във всекидневната буквално се беше удвоила, човек едва можеше да
се придвижва. При всичкия този алкохол шумът също се беше увеличил,
всички крещяха, музиката беше надута невъзможно. Някой беше аранжирал
комплекс от светлинни ефекти. Стробовете френетично мигаха в ритъма на
музиката, подчертавани от по-слабо просветващи светлини от тавана.
Хората танцуваха къде ли не, като психиделични, съчинени от
въображението фигури, обливани от туптящите проблясвания. Пълен хаос.

Съвсем замаян и останал без дъх, буквално изблъсквах танцуващите от пътя
си по пътя към стълбите. Изтичах по стъпалата, препъвайки се в хората,
които или се опитваха да ми направят път, или бяха твърде пияни, за да
реагират. Прекатерих дивана, който препречваше пътя към горната
площадка. Някаква ръкописна бележка ми обясняваше, че не можело да
отивам по нататък. Изобщо не ми пукаше.

На втория етаж беше далеч по-тихо. Странно, не се виждаше жива душа. Май
повечето хора бяха уважили бележката, а аз не познавах тази къща.

През един къс коридор стигнах до голяма стая с много врати. Спрях се и
се зачудих коя ли врата води към любовта ми. Избрах си една и я отворих.

--- Кой си ти по дяволите?!! Чупката, махай се оттук! -- извика някой с
разярен глас. Оппааа, грешка.

--- Съжалявам! -- извиках и затворих вратата. Отстъпих назад.

Внезапно подскочих целия -- някой постави ръце на раменете ми. Обърнах
се. Беше Джейсън. От него капеше вода, беше по бели гащета.

--- Джейс, какво по дяволите правиш тук? -- задишах облекчено. Очите му
изглеждаха премрежени и отнесени, кожата около тях беше влажна и потъмняла.

--- Нужно ми е да поговоря с теб, Джей. -- отвърна той някак оправдателно.

--- Не сега. -- не исках да ме бави в този момент. Той ме погледна с
болезнено изражение.

В този момент една от вратите рязко се отвори и оттам изникна Керън --
много мокра и ужасно бясна, с доста оскъдни бикини. Погледна към двама
ни с Джейсън с присвити очи.

--- Купонът свърши! -- измърмори тя докато минаваше устремено покрай нас
-- Тия смешници да се махат!

--- Чакай, ще ти помогна! -- извика Джейсън.

Керън се спря и се обърна с пламнал поглед.

--- Не, няма да ми помогнеш! -- изстреля тя и се втурна към стълбите.

--- Ще трябва да ида с нея -- въздъхна той и изтича.

Загледах озадачено след тях. Разтърсих глава и тихо отворих друга врата.

Пред мен се разкри малка стая, може би спалня за гости. Луната надничаше
през прозореца и къпеше стаята в странен, тих син блясък. Беше съвсем
тихо. Когато очите ми попривикнаха с полумрака, видях че някой лежи в
леглото. Ким.

Вече се канех да затворя вратата, когато чух сумтене. Огледах стаята още
веднъж. В дъното имаше тежки завеси, които бяха леко отворени и
откриваха малък балкон, издаден от външната стена на къщата. Задишах
учестено -- една висока фигура изникна от мрака навън и тръгна към
леглото. Спря се за момент, наведе се към Ким, прегърна я, и я притисна
силно към себе си. Стонът на Ким наруши тишината.

--- Обичам те... -- прошепна тя и се заизвива под силуета.

Стана ми лошо, затворих внимателно вратата и вдървено заслизах по
стълбите. Там вече нямаше никой, но това не ме интересуваше.

Във всекидневната Джейсън се беше проснал на един диван. Щом ме видя,
той седна.

--- Хей, изглеждаш много блед. Ела седни тук. -- каза той загрижено.
Поклатих глава и се запътих към входната врата. По лицето ми се стичаха
сълзи.

--- Джереми? -- извика Джейсън

Излязох без да реагирам.

Колко горчива е тази хубава, чиста и ясна нощ. Ако облаци покриваха
небето, нямаше да видя как пръстите на Ким пробягват през обляната от
лунна светлина коса на Томи.


------------------------------------------------------------------------


Чувства V

V.Трима са много

Продължението следва.

Изпращайте всякакви коментари, критика, предложения и т.н.
Пишете ми на blue_dude@hotmail.com.
Още веднъж, благодаря :-)

------------------------------------------------------------------------

Всякакви забележки относно езика/оформлението на всичко, представено на
този сайт, са добре дошли.

Any remarks on the language/design of anything published on this site
are welcome.

За обратна връзка :: DaveNorton@OperaMail.com
<mailto:DaveNorton@OperaMail.com> :: Comments to

2001-10-01 09:20:16 GMT